Искам да попитам тези, които се женят за втори път:
– Какво точно не разбрахте от първия?
– Бабо Меркел, де така?
– На джамия, Мустафа!
На пътя е спряло BMW и не тръгва.
Отзад се е наредила голяма опашка от коли.Всички свирят с клаксоните.От BMW-то слиза мутреса-блондинка,приближава се към най-близкия автомобил и казва:
-Господине,бихте ли погледнали какво й има на моята кола, а аз тука ще натискам клаксона вместо вас…
Депутати
Два автобуса с депутати от управлявала до скоро у нас партия, отиват на екскурзия в Германия
Два автобуса с депутати от управлявала до скоро у нас партия, отиват на екскурзия в Германия. Водят ги да видят и лагера Бухенвалд. На няколко километра от лагера автобуса се чупи. Екскурзовода отива да търси помощ в близкото село… звъни на първата попаднала му врата. Излиза стар немец. Екскурзовода му обяснява:
– Водя депутати от България в лагера Бухенвалд. Автобуса обаче се счупи. Моля да ни помогнете?
Немеца:
– Бих ви помогнал, ама имам само една газова печка…
В отделението за слаботелесни влиза главният лекар и весело поздравява:
– Здравейте, орли мои! Как сме днес!
– Ма, докторе, от къде на къде „орли“?
– Ай ся, стига скромничене… а кой вчера летя из стаята, като пуснаха вентилацията, а?
БАБА ДАНА
ПЪТЯ ЗА НАРЕЧЕН ХВАНА
Напоследък баба Дана
сприхава и нервна стана.
Ходи смръщена, сърдита
като хала страховита.
Хока де когото свари-
дружки и съседки стари,
внуците, снахата Гица…
Даже селската кметица
скастри като остра брадва.
Нищо вече не я радва.
Секна й и апетита,
че гризе я мъка скрита,
въглен й гори в душата,
че я мъчи самотата.
От години е вдовица.
Бе мъжът й пияница,
бял ден не видя с Илия.
Пък и тя, защо да крия,
бе на Коста мераклия.
Но онази халосия
баба Неда го отмъкна
и душата й помръкна.
Нощем Дана не заспива,
денем ходи – хала дива.
Погледът й мрачен, див,
нервите й са пред срив.
Дните й текат усилни,
докторите са безсилни,
лек за Дана да намерят –
нервите й чак треперят.
И при врачка ходи даже
лек за нерви да й каже.
Гледа врачката, врачува,
и магии прави – струва
със оловото, с метлата
да прогони от душата
Данината мъка черна –
болест страшна и неверна.
Чудото и тя не стори ,
болестта й не пребори.
ПЪТЯ ЗА НАРЕЧЕН ХВАНА
Напоследък баба Дана
сприхава и нервна стана.
Ходи смръщена, сърдита
като хала страховита.
Хока де когото свари-
дружки и съседки стари,
внуците, снахата Гица…
Даже селската кметица
скастри като остра брадва.
Нищо вече не я радва.
Секна й и апетита,
че гризе я мъка скрита,
въглен й гори в душата,
че я мъчи самотата.
От години е вдовица.
Бе мъжът й пияница,
бял ден не видя с Илия.
Пък и тя, защо да крия,
бе на Коста мераклия.
Но онази халосия
баба Неда го отмъкна
и душата й помръкна.
Нощем Дана не заспива,
денем ходи – хала дива.
Погледът й мрачен, див,
нервите й са пред срив.
Дните й текат усилни,
докторите са безсилни,
лек за Дана да намерят –
нервите й чак треперят.
И при врачка ходи даже
лек за нерви да й каже.
Гледа врачката, врачува,
и магии прави – струва
със оловото, с метлата
да прогони от душата
Данината мъка черна –
болест страшна и неверна.
Чудото и тя не стори ,
болестта й не пребори.
Но един ден стрина Гана
с Дана разговор подхвана:
– Дано, спри да страдаш вече,
заминавай за Наречен!
Нервни кризи, срив сърдечен,
знам, лекуват във Наречен.
Нервите си ще оправиш,
даже Коста ще забравиш.
Има там мъже засмени –
все „свободни“, все „ергени“,
болни, тънки и дебели,
за любов са закопнели.
Всяка вечер на забава,
ще танцуваш до забрава.
А пътеките в горите
са места за срещи скрити.
Тръгвай , Дано, хващай влака,
там късметът ти те чака!
От надежди окрилена,
хвана баба Дана трена..
После дълго тя се друса
до Наречен с автобуса.
Щом „площада“ с взор обгърна,
баба Дана пак посърна:
„ Боже, в тази пустош дива,
тук-там шава душа жива.
Де са страстните „ергени“
със мераци заредени?
Де са тез пътеки горски,
май измислици са хорски?
И отчаяна, унила,
куфара с последна сила
през курорта тя повлече,
Свечеряваше се вече,
щом пристигна изпотена.
Бе набързо настанена
в една стая със две баби,
стари, сбръчкани и слаби.
Със надеждица в душата
влезе Дана в столовата,
но я гледката попари-
пълно бе с мъже, но стари
и болнави индивиди –
повечето инвалиди.
Пак увисна й ченето:
Може пък във кафенето
да открия свестен мъж,
то не става изведнъж!
Но надява се напразно,
кафенето беше празно
че затвори го отдавна,
„демокрацията славна“
Дана много се отчая:
„Път напразно бъхтих, зная!
Ще полегна да почина,
утре пък ще си замина.“
Двете баби спят дълбоко,
„бичат дъски“ нашироко,
Преди залез са заспали,
хъркат като десет хали.
А луната пълнолика
във душата й бърника,
гони съня от очите,
че е нервна – хич на пита.
„Но какво дочувам вънка?
На китара някой дрънка
песничка от младостта ми“
Май, че в кръчмата отсреща,
има веселба гореща?
Разсъни се баба Дана,
от леглото бързо стана,
новата пола облече,
метна сърмено елече,
поприглади си косите,
сложи сенки на очите,
на лицето пудра тури,
обу новите кондури
и покана без да чака,
към „купона“ тръгна в мрака…
Цяла вечер там танцува,
с кавалерите флиртува,
яде чеверме родопско,
дегустира вино „попско“
и в добро настроение
пя песни с вдъхновение.
Като в романтичен сън,
срещна изгрева навън
със един вдовец чаровен,
малко сбръчкан, но гальовен,
който си призна зарана,
че е влюбен вече в Дана…
Вярвате или не щете,
Дана цъфна като цвете.
Без нагревки и масажи,
без лекарства скъпи. Даже
вани „перлени“ не прави.
Кавалерът струва-прави,
излекува баба Дана
за една курортна смяна.
Да, Наречен чудо прави,
всички се завръщат здрави
и са бодри и засмени
чак до следващите смени.
Автор: Генка Богданова
НАВЪН Е САМО ЗА ВЪТРЕ
-Емо Чолаков
Не късайте топлите отношения! Идва студеното…
Всяка жена, минава през
3 етапа… нервира баща си, нервира мъжът си и нервира зет си…
Най-подлият човек в България лежи на смъртно легло. Около него седят със скръбен вид жена му и децата му.
Подлярът се надига и прошепва:
– Искам да си призная пред вас най-големите си грехове и ви моля да ми простите! Жено, помниш ли като те уволниха дисциплинарно? По мой донос беше! Сине, сещаш ли се, когато лежа в затвора по погрешка? Аз те натопих! Дъще, познай кой излъга бившия ти мъж, че децата са от друг? Аз бях! Много ме е срам! И затова искам да ме погребете в ковчега гол, по очи и с един карамфил в г*за! – казва гадината, подбелва очи и умира.
Близките охотно го полагат в ковчега според последното му желание. В следващия момент на вратата се звъни. Отварят, гледат двама полицаи.
– Идваме по сигнал! – казват те.
– Какъв сигнал? – недоумяват опечалените.
– За гавра с труп!
Бабичка хукнала да пресече булевард в Монако. Естествено, свирене на спирачки и бабата попада под колелата на Мерцедес. В Мерцедеса се натриса Порше, в Поршето – Кадилак, в Кадилака – Ферари, във Ферарито – Бентли, а в Бентлито – Ламборджини. Изпълзява някак от Ламборджинито човек, изправя се, поглежда на цялата купчина от ламарини и замислено си казва:
– Мдааа, красиво си отиде бабето.
На спирката се карат две циганки. Едната е дребна, сива и слаба като врабец през февруари. Другата – дебела като депутат на трети мандат и с лъскави бузи като министерски мерцедес. Слабата изнася дълга тирада, изпъстрена с красиви думи като к*рва, уруспия и мастия, от която към края се разбира, че дебелата е съблазнила мъжа и. Тя я изслушва със светещи от превъзходство очи и като млъква, хвърля в лицето и следните презрителни думи:
– Ай, виж са мъ! Съдя хохали. Мъж ти да не е куче, чи да яде хохали? Ша доди при мен, я! Щото като ми съ качи, плава ли, плава!
Е79. Кресненското дефиле. Млад мъж стопира коли към София. Чакал, чакал, по едно време минала някаква мадама с Пежо. Човекът помахал и тя спряла.
– Ще ме откараш ли до града?
– Ти рафтинг гид ли си? – попитала мадамата.
– Не съм.
– Съжалявам много, но не става.
И мадамата си заминала. Човекът пак чакал, чакал. По едно време минава някаква друга мадама с Фиат. Човекът пак махнал и тя спряла.
– Ще ме откараш ли до града?
– Ти рафтинг гид ли си? – попитала и тази мадама.
– Не съм.
– Съжалявам много, но не вървиш.
И тя си заминала. Мъжът много се зачудил и си казал „Следващия път ако не излъжа те па на.” Минала трета кола. Този път Мерцедес. И вътре пак някаква мадама.
– Много се извинявам, ще ме откарате ли до града?
– Ти рафтинг гид ли си? – попитала и тази мадама.
– Да, разбира се.
– Окей, качвай се.
Тръгнали двамата да пътуват и по едно време мадамата попитала:
– Искаш ли да пусна парното, малко да се сгрееш?
– Да. Много ти благодаря.
Мадамата пуснала парното. Мъжът се стоплил. Станало му готино.
След малко мадамата пак го пита:
– В жабката има бутилка бренди. Ако искаш почерпи се. Аз много харесвам гидовете, защото са истински мъже. Не като каякарите!
– Мъжът си пийнал бренди. Станало му още по-хубаво.
След няколко километра мадамата спряла колата и го попитала:
– Виж какво. Казах ти, че много харесвам гидовете, щото са истински мъже. Искаш ли да правим и с*кс.
– Немаш проблеми! – зарадвал се мъжът.
Правили с*кс и след това пак потеглили. По някое време мадамата го попитала:
– Ти отдавна ли работиш като рафтинг гид?
– Ами да ти кажа честно, като гид работя от половин час, но тази професия определено много започна да ми харесва…
Само жена може да се вкара в такъв филм…
– Сутринта получих съобщение на телефона: 48М.4040. Викам си – Това е само Митко! Той е едно старо гадже, което живее в Монтана. Мерцедесът му е с регистрационен номер 4040. Звъннах веднага – Мите, как се сети за мен? И аз си мисля за… таковата, пък той ми отговаря някак си отчуждено – „имате грешка, кого търсите, моля!“ Затворих веднага, не съм толкова тъпа. Седя и аз и си мисля:
– Леле, сетих се… това е тате – ул. Морска 48 тел. 40-40.
Случило се е нещо! Я кръвното, я нещо друго… Знаех си! Казвах му – „смени си личния лекар, много завеян ми се вижда, не ти гледа диагнозата, ами само ЕГН-то“ – той не, та не! Докато набера номера, сърцето ми щеше да изхвръкне… Тате, питам, как си? Работата върви на зле, вика… Едва го чувам… Кой е зле, бе тате? Пък той ми вика – половината разсад не ще да никне, а чесъна го изядоха охлювите. Да, ама аз като съм притеснена и емоционална… докато се разберем, че не ми е писал, доста се навикахме. Затварям и си мисля… леле, колко съм тъпа! От ясно, по-ясно – това е код, сбъркали са телефона и го пращат на мен. Марихуана. 40 пакетчета по 40 грама, до 48 часа… А може и да са терористи, 48М – туй е Москва… или Маями. Тука вече изгорях! По мобилния, по шифъра, колко му е да ме издирят. Чакай, викам си, да взема да звънна в полицията. Отсреща някакъв приятен мъжки глас ми каза – дежурният шесто РПУ слуша. Започвам подробно да обяснявам от началото и тъкмо стигнах до голите охлюви и той ме прекъсва – момент, ще ви дам телефона на специалния отдел. Набирам аз номера и чувам Добър ден. Диспансера за психично здраве… и биииип – записват разговора значи. Веднага затворих, не съм толкова тъпа. В този момент мъжът ми се прибра ухилен и с цвете в ръка. Хайде, вика, муцка – честит празник! Чочо, лягай си, пил си. Знаем се много добре, какви празници, какви глупости ти бръмчат из главата? Бутнах го в кревата и чак тогава ми светна. Отворих отново съобщението и каквато съм емоционална, държа телефона и плача. Никакви шифри, никакви терористи нямало, ами било – „Честит осми март – Чочо“.“
Скъпи дядо Коледа, моля остави, депутатите без заплата! Амин от цяла България!
Тръмп, Путин и Меркел се разхождат по брега на морето. Путин започва да се хвали:
– Руските подводници са по-добри от вашите и моите хора са по-добре подготвени. Те могат да останат под вода в продължение на месеци!
Тръмп не е впечатлен:
– Дори ако това беше вярно, американското разузнаване, знае къде се намира всеки кораб по света във всеки един момент. Вие не сте заплаха за нас!
Изведнъж една подводница излиза от водата, люкът се отваря, показва се човек и крещи:
– Хайл Хитлер! Някой може ли да ми каже къде да заредя с гориво?
Две болндинки спират на OMV. Излизат от колите и едната пита другата:
– Абе муцка ти твойто BMW как го купи?
– Ми на лизинг, а ти твоя Mercedes?
– Ми на духинг!
Ден първи – Германия, 15.11.1998 г.
Чувам немска реч – това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм „BMW“ или „Мерцедес“. Е, айде от мен да мине – може и „Ауди“. Ще си отживея като аристократ!
Ден първи – Германия, 15.11.1998 г., в края на работния ден, в края на конвейра:
Продължавам да чувам немска реч – това е добре. Но виждам надпис „Opel“ на изхода на завода – това не е …добре. Значи съм „Опел“ – скапах!
Ден втори – Германия, в склада на завода на „Опел“:
Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама – „Опел“ съм!
Ден трети – На ферибота за Италия:
Отчаян съм – не само че съм „Опел“, но и ме карат за продажба в Италия!
Ден четвърти – Милано, Италия:
Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ми ще гръмне от напрежение – италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен… Къш-къш-къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.
Ден четвърти – Милано, Италия:
Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани – луди, млади, с две лигави олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?
Ден пети – Милано, Италия:
Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна – от Формула 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!
Ден шести – магистралата Милано-Торино:
Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно „Ферари“ – а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!
Ден шести – магистралата Милано-Торино, на бензиностанция:
Видях се с един „Опел“, който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. „Защо така бе, братко!?“ А той, горкият, ми изстена: „Защото не са ми сменяли маслото от 5 години!“ Шарнирите ми пак се разтрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди…
Ден десети – на градско в Милано:
Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска – минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение… Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!
Година първа:
Карам с половин картер масло – двигателят загрява, Олдани – не!
Година втора:
Карам с по-малко от половин картер масло – двигателят загрява, та прегрява, Олдани – не!
Година трета:
Карам без масло, а се чувствам… смазан!
Година десета:
Ни жив, ни умрял съм – значи съм „Опел“!
Година петнадесета:
Умрял съм – значи отивам в България!
Година петнадесета, ноември, Горубляне:
Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате – значи сте българи!
Година двадесета:
Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив – значи отивам в Перник!
Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:
Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис „NO FEAR!“ А регистрацията ми е пернишка…
п.п. Ще се видим в Ада!
Катаджия спира блондинка.
– Аптечка имате ли?
– Лошо ли ви е нещо?
В мен се борят доброто и злото, но в крайна сметка винаги побеждава простотията… особено след третата ракия!