Browsing Category

Разни

Разни

На бара

На бара:- За Вас?- Искам една „Кока“.- Бъдете малко по-конкретни – кока или кола, че разликата е 128 лв…

 
Разни

Стои дребен мъж отчаян в кръчмата

Стои дребен мъж отчаян в кръчмата… пред него – бира. Влиза истински здравеняк, потупва го по рамото и му изпива бирата! Дребният мъж започва да плаче… Здравенякът:
– Я стига бе, ревльо! Ти за една бира ли хленчиш?!
Дребният мъж:
– Слушай тогава: Рано днес жена ми ме напусна, банковата ми сметка е празна, къщата – празна! След това останах без работа! Не исках да живея повече! Легнах на релсите – променили маршрута на влака! Исках да се обеся – въжето се скъса! Исках да се застрелям – пистолетът засече! И сега, купувам си бира с последните си пари, сипвам отрова вътре и ти ми я изпиваш…

 
Разни

Лежат на покрива две керемиди

Лежат на покрива две керемиди – млада и стара.
Младата:
– Чичо, хайде да скочим от покрива!
– Чакай, бе, по-добре да почакаме някой човек…
– Ето го, бе, ето идва един по улицата, хайде да скачаме!
Скачат. Летят надолу и младата керемида ядосано крещи:
– Егаси, тоя е с каска…
– Младо и зелено си още, имаш много да се учиш. Сега ще ти покажа, какво се прави в такива случаи – усмихва се покровителствено старата керемида и тихичко подвиква на минаващият отдолу мъж:
– Ей, пич…

 
Разни

Чай, кафе

Чай, кафе?
– Чай.
– Черен, зелен, билков?
– Черен.
– По-силен, по-слаб?
– По-слаб.
– По-голяма чаша, по-малка?
– По-малка.
– Захар?
– Да, моля.
– Бяла, кафява?
– Бяла.
– На бучки, с лъжичка?
– С лъжичка.
– Една, две, три?
– Една е достатъчно.
– Мляко?
– Не, благодаря.
– Лимон?
– Може…
– Сок, резенче?
– Резенче.
– Едно резенче, две, три?
– Едно е добре.
– После с*кс?
– Не, не… Ще се прибирам.
– Защо?
– Ами, докато уточним подробностите, ще съмне, а от 8 съм на работа!

 
Разни

Как се запозна с жена си

– Как се запозна с жена си?
– Ми седях си на бара, случайно срещнахме погледи и тя ми каза: „Ти ще бъдеш мой.“
– А ти, ти какво направи?
– Много пуша, след 2 пресечки ме догони.

 
Разни

Задръстването започва още от Подуене

Задръстването започва още от Подуене, където има /на око/:
триста и тринайсет коли,
пет автобуса, четири от които са с номер 72,
ТИР,
лада с цигани и зеле, в равни части,
бетонобъркачка.
За да се влея сред цялата тая ослепителна красота, без да ми идат броните и огледалата, трябва да си избера шофьор от мъжки пол, когото да гледам от упор с жалния поглед на настинала блатна нутрия.
Шофьорите на ТИР и бетонобъркачка не вършат работа, тъй като не ме виждат.
За тях аз съм някакъв мухъл, който по необясними причини съществува там долу, и ако тръгна да им се тикам, от мен ще останат само ламаринените регистрационни табели, за радост на циганите в ладата.
Веднъж сляла се с потока, си отдъхвам. Пийвам кафе, а от цигара нямам нужда, тъй като комшията пред мен кара Форд Мондео с дата на производство преди моята собствена.
По това време автомобилите очевидно са ги правили да вървят на лигнитни въглища, затова и ауспухът му бълва в лицето ми сажди, пепел и други безценни вещества.
След 15 минути съм минала светофара и вече съм на Мадрид, което за мен е събитие, сравнимо единствено с влизането ни в НАТО, рождения ми ден и най-вече момента, в който научих, че Русенска област се е сродила с монголския аймак Тув.
Тук времето тече бавно. Бих могла да прочета вестник, кратка поема или да напиша хайку с червило върху оср@ното предно стъкло, но не го правя. Съседът отляво ме пита дали имам огънче и ме гледа игриво, а този отзад се залива от смях, но всъщност като че ли малко ревнува.
Социализираме се.
Задава се трамвай номер 20 и дрънчи като в изповедалня, въпреки че на всички е ясно, че колите не могат да се изпарят от релсите. Там ще си стоим, докато светне петото зелено.Междувременно с Огънчето можем да се оженим и да си направим бебета върху капака или директно на платното, и когато любовта увехне, щото тя неминуемо увяхва, аз ще му изневеря с Реното отзад, а той – с лилавата Фиеста отдясно, а накрая, когато светне нашето зелено, всеки ще поеме по своя път.
Ето така се разпадат семействата.За разнообразяване на пейзажа, в насрещното изплува каруца. Липсва само презокеански лайнер, локомотив и цепелин. Кочияшът е кисел г@зар и кара по релсите, конят патетично вее грива и чатка с копита по траверсите, а домочадието в каруцата блее в небето от коприна.
На две крачки от тях кокетно се перчи бонбонено опакован Мерцедес, опасан в коледни лампички, който е наградата за някой друг кисел г@зар, който ще го спечели в намиращото се на ъгъла казино, и също ще го кара по релсите.
Аз нямам желание да печеля от казино, единственото ми желание е да не ми свърши бензинът и да не ми гръмне двигателят от прегряване. Не е малко.
Докато се усетя, вече е минал половин час и съм на паметника Левски. Там е като на Ивицата Газа и трябва да съм политически коректна, за да не ме отнесе тролей номер 2, управляван от сприхава ватманка, чиито устни се движат по същия начин, както се движеха тези на Христо Стоичков в активните му години.
Нямам повече време за губене, щото ако поседя още малко на паметника Левски, ще стана на 35.
В края на краищата, ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си, така че се хвърлям смело пред тролей номер 2, ватманката почва да движи не само устните си, но и пръстите си, излиза й пяна на устата, жартиерите падат. Не нейните, а тези на тролея.
Към съвета, Министерския, времето вече май е спряло. Смътно подозирам, че все още е сряда, но това, всъщност, няма абсолютно никакво значение.
Защото и в петък ще е така, и в понеделник – също, и догодина – пак. И каруци ще има, и лади с цигани и зеле, и бетонобъркачки, и кисели г@зари. Тук просто е така…

 
Разни

С мъжа ми имаме годишнина – 5 години от първото „обичам те“ и 2 години от първото „окей, вкарай ми го където искаш, само не ме буди“. Каза, че ми е подготвил изненада. Романтична среща под открито небе. Истински спектакъл под звездите… Стадион „Георги Аспарухов“, „Левски“ срещу „Ботев“ Пловдив. Да си призная, хвана ме малко неподготвена. Представях си по-скоро вечеря на покрива на луксозен ресторант, с петстепенно меню и цигулар, но нищо. Важното е, че се е сетил за годишнината.
Питам го как да се облека, защото досега никога не съм била на мач. „Като за изнасилване“, предупреждава ме той. По погледа му разбирам, че не се шегува. За всеки случай, навличам стара тениска с надпис „Имам сифилис“, кецове с принт „Гъбичките са супер, затова се гордея, че ги имам“ и съм готова.
Вървим към стадиона в море от хора. Всички са с качулки, маски, кожени якета и крещят. От ляво и от дясно гърмят бомби, избухват снаряди, някой настъпва противопехотна мина. В далечината виждам гранатомет. Не съм сигурна, но мисля, че току-що обявихме война на Полша.
По чудо, стигаме проверката на входа невредими. Дано моят е взел места на балкона, защото обикновено там са ягодите и шампанското. Вместо това, се озоваваме в нещо, наречено „Сектор Б“. Навсякъде има огради, все едно сме престъпници. Това няма логика. Аз не съм заплаха за обществото – освен когато съм в цикъл или не съм яла сладко повече от 36 часа.
От другата страна на решетките виждам жена с много сладко, жълто-черно яке. Адски ми се ходи при нея, за да я питам откъде си го е взела. Обаче не мога, защото помежду ни има ограда. Все едно сме в Берлин през 80-те. Приближавам се максимално и се провиквам: „Госпожа, откъде е якето?“ Тя се обръща и с цялата омраза на света ми отговаря: „Умри, бе, говедо!“ Ама какво е това отношение? Пуу, няма да си купувам като твоето яке, разбрах, само ти ще имаш такова. Ние вместо да сме солидарни една с друга, да си помагаме в този труден момент – две жени на мач – се псуваме като каруцари. И защо „говедо“? Аз лично повече се оприличавам на еднорог.
Трябва ми питие. Зървам момче, което снове между редовете и му махам: „Гарсон! Гарсооон! Бяло вино с две бучки лед и сламка, ако обичате!“ Имал само бира и семки. Ама хората още ли ядат семки? Да не сме се върнали в 1997-а посредством машина на времето и аз да не съм разбрала? Хубаво, дай едни семки. Тъкмо отварям пакета и го хвърлям уплашена във въздуха, защото мъжът ми се провиква в ухото: „Само Левски, Оле! Само Левски, Оле!“ Абе, ти от коя зоологическа градина си хванат, бе, животно! Не можеш ли да се държиш по-прилично? Аз като те водя на опера, да си ме чул да крещя като шимпанзе: „Само Чайковски, Оле! Само Чайковски, Оле!“?
Айде да почва тоя мач, че да свършва. 30 минути ще ги издържа някак си. Две полувремена по 15 си е напълно приемливо. Моля? Как така 90 минути, бе?! Това защо не го пише на билета?! „Дами и господа, длъжни сме да ви уведомим, че този скапан мач ще продължи 90 минути, a в случай на продължения – и повече. Ако имате деца или домашни растения, за които да се грижите, по-добре не идвайте.“
90 минути… Че това са четири епизода на „Сексът и градът“! Там поне има фабула, послание. Кари обича Тузара, Тузара не обича Кари; после Тузара обича Кари, Кари не обича Тузара. Накрая вече сценаристите се изчерпват, сериалът трябва да свършва и Кари и Тузара се обичат едновременно. Това е напрежение, това е драма. А тук какво? Семки.
Първите минути вече текат. Момчетата тичат напред-назад, ритат топката, но какъв е смисълът на цялото това физическо усилие, ми е трудно да кажа. Знам, че в баскетбола мачовете приключват при резултат 112:104, 96:78 или някъде там. Тук след 30 минути, братче, 0:0. Еб@ти неталантливите спортисти. Еб@ти прахосничеството на време, инфраструктура, екипи, бутонки и гел. Да бяхте станали лекари, да се гордеят майките ви. Пък вие половин час една точка не може да отбележите.
Пълна скука. Поглеждам към мъжа ми, а той е като подивял. Скубе се, припада, свестява се, пак се скубе, пак припада. Абе, дрисльо, ти не си се вълнувал така на раждането на дъщеря ни! Сега за едно 0:0 ще ми се правиш на Лили Иванова!
Явно пропускам нещо супер интересно, което се случва на терена. Вглеждам се по-внимателно. Забелязвам мъж в чисто черно, на когото никой не подава. Става ми тъжно за него. Вместо да го окуражат, от трибуните го засипват с обиди: „Свири, бе, пед@раст, свири, бе!“ Чувствам се като на концерт на Бон Джоуви, който си е забравил китарата вкъщи. „Свири, бе, пед@раст, свири, бе!“
Забелязвам и друго. Всички играчи, дори тези от нашия отбор, са „к*ре“: „Спъни го, бе, куре! Как ще я изпуснеш тая, бе, к*ре! Чисти, бе, к*ре!“ Поглеждам – на фланелките им не пише „К*ре“. Пише „Иванов“, „Христозов“, „Бодуров“ и т.н. Ами вие, лумпени, замисляте ли се изобщо, че родителите на този човек са прекарали безсънни нощи в избиране на име за детето си? Дали да е Петър на дядо му? Или пък Стефан на баба Стефка? И за какво е била цялата тази творческа енергия, цялата тази разправия? За да може един ден такива като вас да му викат „к*ре“.
Ох, най-после обявяват антракта. Имам амбициозен план да уринирам, но щом зървам хората, които се насочват към тоалетните, се отказвам. Ще стискам. Да, да, ще стискам. За да не мисля за пълния ми пикочен мехур, се заговарям с мъжа ми. Задавам му най-важните футболни въпроси, които ми хрумват: „Номер 7 дали си има гадже? Сладък е. Засада беше, когато хвърлиш тъч със затворени очи и вратарят на противника е зодия Близнаци, нали? Колко крави са необходими, за да опасат цялата тази трева? Абе, Боби Михайлов защо не пази? Ти обичаш ли да гледаш как Боби Михайлов танцува?“
Започва второто полувреме. Нови 45 минути от живота ми, които никога няма да си върна. Пишка ми се, студено ми е и ми се ядат раци. Вместо това, съм на мач и чопля семки от земята. Супер. Мъжът ми продължава да редува припадъци с моменти на просветление. Айде пък вие вкарайте един гол, не виждате ли, че човекът умира! Оп, да не би, да, още малко, още малко… Гоооол! Гоооооол! 1:0! Ама, мило, защо не се радваш? Ааа… голът е за другия отбор. Упс. Стана леко неловко. Нищо, де, има време за още голове. И наистина – има! При това за още цели два! Мачът завършва при резултат 3:0 за другия отбор.
Прибираме се в злокобна тишина. Погребалната процесия на Папа Йоан Павел II е била по-ведра, заклевам се. Слагам мъжа си на дивана и му пускам банка с глюкоза, за да изкара нощта. Не съм го виждала така съсипан, откакто миналото лято не можа да оправи градусите на виното и половин тон грозде отиде на боклука.
„Спокойно, бе, мило – казвам му. – Нищо не е загубено. „Левски“ още могат да спечелят „Златната топка“, „Рали Дакар“, „Аустрелиън Оупън“ или поне „X Factor”. Не се ядосвай за глупости. Ето, утре мама ще ни дойде на гости. Преди малко ми писа в 5 да я чакаш на гарата. Това е нещо, за което си струва да се ядосваш.“

 
Разни

Един млад човек напрегнал мускули и мозък и се захванал с бизнес

Един млад човек напрегнал мускули и мозък и се захванал с бизнес. Открил бакалия в квартала, след година я разработил добре и печалбата реинвестирал в по-голяма бакалия в центъра на града. Няколко години бизнесът вървял добре. Успокоил се младежът, лека-полека спрял да реинвестира, а печалбата отредил за себе си. Но, не след дълго дошли и бедите. Така му се усладил живота, че почнал да бърка и в оборота. Започнал да се огъва пред доставчиците. Забавял плащания, задлъжнял към наемодателя, изтеглил непосилни кредити… и след още две години фалирал. 
Една есенна вечер крачел покрусен по алеите в парка, а парите, които дължал, непоносимо тежали връз окльощавелите му рамене. По някое време се разминал с някакъв безличен дядка, а оня вторачил воднистите си старчески очички в него. Рекъл дядката:
– Младежо, кажи какво те мъчи, та на млади години си заприличал на мъртвец?
Младежът набързо му разказал за патилата си, а дядката се усмихнал, промушил съсухрена ръка под шлифера си и от там извадил чисто нова чекова книжка и писалка. Върху чека отгоре внимателно изписал словом и цифром петстотин хиляди долара, откъснал парчето хартия и го подал на изумения младеж. Казал:
– Догодина по същото време ще се срещнем и ти ще ми върнеш чека. Сега се прибери у дома и от утре започвай. Направи всичко, което е нужно с моите пари, за да ги утроиш и догодина да ми върнеш заема.
Ошашавен, младежът се прибрал у дома и начаса започнал да мисли как да възстанови лесно загубените пари и позиции. За щастие той взел едно твърде разумно решение – да не харчи доларите от чека, а да го съхрани в сейф. Напрегнал сили и с освежаващата мисъл, че зад гърба му има крупна сума, готова да го въздигне, започнал да намира все повече и по-печеливши решения. Бизнесът му отново заработил, дори след половин година реализирал добри печалби. 
Една година след срещата с дядката, в уговорения ден и час младият бизнесмен бил на оная паркова алея, а в ръка държал чека с половин милион долара. Насреща се задал дядката – облечен в същия опърпан шлифер. От далеч се усмихвал на младежа, а и младежът не можал да се сдържи – чак се просълзил. Дядката се приближил, онзи протегнал ръка да му върне чека и точно в този момент от близките храсти изскочили двама едри мъже, облечени в бели престилки. Те сграбчили дядката и докато му навличали усмирителната риза, обяснили на слисания младеж, че отдавна търсели този пациент, изживяващ се като банкер-филантроп.

 
Разни

В книжарница

В книжарница.
– Добър ден! Имате ли картички, на които пише “ За единствената жена в живота ми “ ?
– Да.
– Дайте ми две.