Browsing Category

Ученици

loading...
Ученици

Електронно обучение, I- ви клас

 
Електронно обучение, I- ви клас
– Гооооспооожооо…?
– Да, Марти!
– Мооооже лиии…
– Кажи, какво има?
– Даааа ооотииида…
– Къде, Марти, ние сме в час сега?!
– До тоааааалетнаааатааа…
– Да, разбира се! Нали съм ви казала да не ме питате, че прекъсваме работата на всички?!
– … дааа акам?
loading...
loading...
Ученици

На бригада

 

На бригада.Едно време, преди 89-та година партията беше намерила много добър начин да възпира бъдещите строители на държавата, демек келешите като мен, да вършат всякакви глупости. Начинът се наричаше „труд“ и се извършваше на принципа на доброволната принуда. С други думи, намираха ни всякаква работа, която можехме да откажем да вършим, но никой не го правеше, защото щеше да стане за срам на класа, училището, пионерската организация и бабите в квартала. В тези дейности влизаха събирането и предаването на хартия или метални отпадъци два пъти годишно, включване в доброволчески „команди“ които да ходят в домовете на възрастни хора и да ги питат дали имат нужда от нещо, а така също и посещението на „опитно поле“. За незапознатите с термина ще уточня, че „опитно поле“ е най-обикновено поле, с площта на две или три футболни игрища засято с някаква селскостопанска култура – я картофи, я моркови, я пипер, или нещо друго. Те се обработваха от ученици ръчно – копаене, плевене, събиране на реколтата – всичко. Целта беше да се визуализира твърдението че „трудът краси човека“. Ние не забелязвахме някаква разлика във външната красота преди и след като сме брали цял ден ягоди, но щом казваха, че сме по-красиви, значи беше така. Имах щастието да отида само два пъти на такова опитно поле, защото после изчезнаха заедно с партията. Първият път заваля дъжд и след като постояхме под една козирка в някакъв стопански двор на едно съседно село, автобуса дойде и ни прибра обратно в града. Вторият път нямахме късмет с времето- беше слънчево. Автобуса ни изсипа в същото село, където пред нас се откри една нива с невиждани размери. В средата на нивата стоеше един трактор с ремарке. Строиха ни като за физзарядка и пред нас застана командващият операцията – бригадирът чичо Дончо. Момчетата се надяваха да ги повози на трактора, но скоро стана ясно, че такова нещо няма да се случи.- Слушай сега, всички! – изкомандва чичо Дончо. – Това тук е опитно поле, площатта му е 25 декара. Знаете ли какво е декар?Настъпи неловка тишина…В този урок по математика не сме внимавали явно.- Двадесет и пет хиляди квадратни метра! Ей това значи. – продължи бригадирът – Тази година сме засяли картофи. Сега е време да се вадят. Вадили ли сте картофи някога?- Ъъъ…аз, на село. – смотолеви Весо съседа.- Ето, браво на момчето! Ще стане човек от теб! – заключи чичо Дончо. – Друг?Още няколко човека плахо обявиха, че и друг път са имали досег със селскостопанска продукция, преди да стане готова за ядене. И от тях щеше да стане нещо.- Отличници! – в гласа му се усещаше възхита от нашата подготовка. – Значи, минавате сега при мен, давам ви по една мотика и по една кофа. Всеки от вас има за задача да напълни 10 кофи с картофи и да ги занесе при трактора, където да ги изсипе. Който си свърши работата може да си почива. Тръгвате си, когато и последния човек си предаде картофите. Момичетата ще работят по двойки защото са по-слабички. Ясно ли е всичко?Оставаше и да не е ясно. В погледите ни се четеше отчаяние, макар, че имаше съученици, които с готовност приеха поставената задача. Други, като Данчо Свраката, взеха да негодуват и да се опитват да шикалкавят. Данчо веднага попита Тошо Тройкаджията дали няма да извади 10 кофи вместо него като му обеща 50 стотинки и пет картинки от дъвки „турбо“, които Тошо нямаше, но имаше нещастието да бъде чут от бригадира. Последният го хвана за ухото, изведе го пред строя и заяви:- Ето, вижте го вашият другар, още няма 12 години и вече се опитва да дава подкупи. Ако беше по-голям веднага щеше да бъде предаден на съд за тази работа. Но ние тук имаме за задача да направим хора от вас. Значи, ти момче…..ааа….- Данчо.- Ти, Данчо вместо 10 кофи ще трябва да събереш 12 да ти дойде акъла в главата. Ясно ли е?- Да, другарю бригарир. Съвсем ясно!- Някой друг, има ли да каже нещо? – погледна ни чичо Дончо изпитателно. Естествено никой нямаше желание да копае до вечерта и всички си замълчахме.След като ни снаражиха с необходимите пособия се разпръснахме по определените места. Макар, че имах скромен опит с ваденето на картофи от последния престой на село, когато обикалях около дядо ми, докато той пълнеше реколтата в един чувал, не предполагах, че работата е толкова тежка. Да не споменавам, че температурата се доближаваше до тази по плажовете в средата на Август. От друга страна не беше добре да изоставам от съучениците. Радо отличника и Гошо бяха влезли в своеобразно състезание, кой първи ще изпълни поставената задача и докато Данчо още оглеждаше поверената му мотика с надеждата да открие някакъв дефект, който да използва като оправдание, онези двамата вече имаха по една кофа и вървяха към трактора. Аз реших, че е по – добре да се прикрепя към масите, а не към издънката Данчо и започнах да пълня своята кофа. След около 20 минути, вече вървях с първата си кофа към трактора. В себе си таях надежда, че няма как да разберат кой колко кофи е предал защото на полето бяхме разпръснати два класа, повече от 60 човека. Но бе беше точно така. Чичо Дончо придвидливо беше довел някакъв местен пияница, който в един тефтер чинно отбелязваше, кой колко кофи е донесъл. След третата кофа, ръцете ми взеха да се изприщват и си представих с ужас как се прибирам вкъщи с окървавени от полския труд длани. По-големият проблем беше, че нямаше да мога да карам балканчето поне две седмици. Реших, че незабавно трябва да предприема някакви мерки. Изсипах третата кофа в ремаркето и спрях да помисля. Забелязах, че назначеният за писар- счетоводител почитател на бирата си беше намерил сенчесто място до задната гума на трактора и не мърдаше от там, приседнал на замята. В главата ми веднага изникна план, който трябваше да приведа в действие. Поогледах се да видя какво правят останалите, но всички бяха заети да копаят, или да ровят с ръце за някой заринат картоф. С небрежна походка почнах да се отдалечавам, докато стигнах края на ремаркето, след което рязко свих и отидох от другата страна. Бързо се покатерих на едното колело и надникнах вътре – имаше достатъчно изсипани картови. Сложих кофата, набързо я напълних и след 2 минути бях обратно на земята. Изчахах известно време защото никой нямаше да ми повярва, че за няколко минути съм напълнил кофа с картофи и с бодра стъпка се появих обратно от другата страна на трактора, пред пазителя на реколтата.- Още една нося. – изпуфтях, оставих кофата на земята и избърсах с ръка челото си, за да придам автентичност на извършеният от мен тежък труд.- Браво! Юнак! Как ти беше името?- Крум.- Крум чий?- Крум Петров.- Браво, Крумчо, пиша ти още една, стават четири кофи. Айде тичай за още. – каза властелина на счетоводството и сложи някаква черта срещу името ми в тефтера, след което жадно отпи от бутилката с бира. Явно интелектуалния труд в комбинация с горещото време изискваха периодично вливане на течности в организма.Планът ми работеше. Край на копаенето. Само трябваше да внимавам за колко време пълня една кофа. Започнах да се отдалечавам и като видях, че никой не ме гледа отново свих от другата страна на ремаркето. Гледах Радо и Гошо, които копаеха така, все едно че им бяха обещали някаква извънземна награда. До тях, но доста по-назад, Данчо Свраката извършваше движения, които могат да се определят с повторение на състезание по хвръляне на чук по телевизията на забавен каданс. Отстрани изглеждаше така, че всяко вдигане на мотиката костваше на Данчо усилия непосилни за човешко същество. Докато се наслаждавах на собствената си изобретателност до мен се приближиха Надето и Светла, които носеха заедно една кофа пълна догоре, че даже и с връх.- Значи едни работят, други се подпират! – с присвити очи изсъска Надето. Ей, това момичетата от нашия клас са много злобни същества.- После заради него ще чакаме всички в автобуса. – допълни Светлето.Не им обърнах внимание, даже им помогнах да си изсипят кофата в ремаркето, което малко посмекчи тонът на двете:- Хайде, бе Круме, какво си ме зяпнал, отивай да копаеш иначе ще се оплача на бригадира. – каза Надето. Порта с порта… Направих се, че тръгвам към моят район но след минута бях обратно при ремаркето.Изчаках още няколко минути и с отработено движение скочих в ремаркето. Всичко се повтори. Занесох си кофата от другата страна, изпухтях достатъчно шумно за да предизвикам съжаление и изчаках да ми отбележат доставената продукция в тефтера. По този начин успях да предам още 5 кофи и ми оставаше само една. Даже щях да приключа преди Радо и Гошо, които все едно имаха двигатели на ръцете си. Вече си представях как щях да бъда обявен за ударник на класа. Вероятно щяха да ме наградят или поне да ме изкарат пред строя за похвала. С тези мисли в главата си се качих да напълня и последната кофа от другата страна на ремаркето. Явно мисълта за светлото бъдеще беше притъпила вниманието ми, защото не забелязах как секретарят – писар се изправи и погледна в ремаркето, може би веден от желание да види, колко полезен обем остава до неговото запълване. Точно в този момент аз поставях последните две шепи с картофи в кофата. Успях само да доловя изумения му поглед.- Какво правиш ти, бе калпазанин с калпазанин!? – човекът имаше доста войствен тон. – Слизай веднага от там и ела тука! – заповяда ми той.Аз разбира се се подчиних и незабавно напуснах местопрестъплението. Изтъпанчих се пред него и както си беше редно забих поглед в краката си. Усетих ръката му стиснала едното ми ухо, която се вдигаше все по-нагоре, докато не се изправих на пръсти. Суматохата беше дочута както от бригадира чичо Дончо, така и от учителя по трудово с когото заедно играеха сантасе. И двамата дотичаха със завидна скорост до мястото на произшествието.- Значи тоя келеш тука, – взе да обяснява стражът на картофите без да ми пуска ухото, което щеше да се откъсне всеки момент, – е решил да се прави на много хитър. Пълни си кофата от ремаркето, и ми я носи тук да я изсипва. Тарикатче, а? – пуф и получих един задвратник. Задвратника, известен по мое време още като „пармак“ беше техника за наказание с която по-големите ученици демостртираха превъзходството си пред по-малките. Имаше загряваш ефект, но не оставяше никави следи.- Как ти е името, момче? – попита ме бригадирът.- Крум.- Крум чий?- Крум Петров.- Круме, Круме….ми ти си срам и позор, бе момче, така ли ви възпитават днес. Да мамите, да лъжете, да се криете, да хитрувате! Това ли да кажа на майка ти и баща ти? Как ги измисляте тези неща, а? Колко кофи напълни така?- Само една, последната. – заявих аз влагайки цялата си искреност.- Кого ще лъжеш ти, бе? – пуф още един зад врата. – Я пак?- Само една. – повторих аз. – Почнаха да ми излизат мазоли, – поазах си ръцете за по-голяма достоверност.- Сега и плюски на врата ще ти излязат! – красноречиво ми обясни чичо Дончо. – Ето какво ще направим, вземаш сега тази кофа и отиваш и започваш отначало. Още десет кофи. И докато не ги събереш, никой няма да си ходи! Ясно ли е, момче?Има си хас да не беше ясно. Разбира се, всички присъстващи съученици веднага ме нападнаха защото заради мен смещели да стоим още няколко часа. Даже Радо и Гошо отидоха да попитат дали не може да ми помогнат, но бяха отпратени скоропостижно. Минаха около 3 часа докато си изпълня нормата, като през последният всички стояха и ме гледаха. Когато най-после си тръгнахме в автобуса никой не искаше да си говори с мен. Само Весо съседа ми каза, че съм тъпак, но после ме похвали за скрития в мен гений. Учителят по трудово реши да дойде с мен до вкъщи и да разкаже на нашите за моята изобретателност. След като си тръгна пак имах дигитални звезди в очите. От майка ми. Добре, че махнаха бригадите.

Ученици

Скъпи ученици запомнете няколко неща

 
Скъпи ученици запомнете няколко неща:
1. Пустошта е единствената БГ дума с „шт“, ако не броим Аштън Къчър (който е дублет).
2. ОдеЯло се пише с Я, не като на табелата в центъра на София…
3. В думата отверТка има едно добре скрито Т.
4. Втората буква на чЕкия е Е. И означава нож.
5. НемАрлив се пише с А и идва от немара (нехайство). Няма общо с нищо мърляво…
6. Ако думата свършва на -ий, говорим или за римски император, или за химичен елемент. Но не и за нещо в множествено число!!!
Ученици

Първолак се хвали пред съучениците си, че майка му е родила момиченце

 

Първолак се хвали пред съучениците си, че майка му е родила момиченце. Учителят го смъмря:
– Не се говори така! По-добре кажи „Татко ми купи сестричка.“
– Но, господине – татко никога не си купува нещо, което може да си направи сам.