Кнежа, единственият град в България, където е изгоряла пожарната, самолет е блъснал каруца, и валяк е сгазил човек.
ФАКТ.
Browsing Category
Факти
Започваме с химия,разбираме се с литература, раждаме се с биология, живеем с математика и отиваме в историята.
Погледната рисунката отблизо се оказва изображение, създадено с помощта на ЕДНА ЕДИНИЧНА ЛИНИЯ, която се върти в спирала, без да се връща назад или да се пресича. Всички детайли на лицето и преходите на светлина и сянка са създадени с лекото удебеляване или сгъстяване на тази линия.
Автор на творбата е френски художник КЛАУД МЕЛАН (1598-1688). За съвременниците на художника методът му на гравиране остава загадка, никой никога не успя да го повтори, до ден днешен.
Япония: 50 000 японци са на възраст над 100 години!
И след 15 години от столетниците в Япония ще има повече от един милион души.
Защо?
Няма други страни в света с такива постижения по отношение на продължителността на живота и качеството на живот.
Някои ще предположат, че тайната на дълголетието им е, че ядат сурова риба и водорасли.
И ще бъде погрешно.
В света има много държави, особено тези, разположени на брега на топлите океани, където местните хора ядат морски дарове, плодове и зеленчуци от сутрин до вечер и живеят наполовина по-малко.
Тайната на дълголетието се крие във факта, че японците са единствените хора на Земята, които, когато общуват, се опитват да не развалят настроението на събеседника си.
Невъзможно е да се намери по-позитивна държава в света.
Затова виждаме истинско икономическо чудо, те нямат земя, нямат къде да сеят ориз и да градят градове, нямат абсолютно никакви природни ресурси. Но те са и най-богатата нация в света. Средната заплата на японец е три хиляди и половина долара.
Защо ви разказвам за тези невероятни постижения? Факт е, че тайната на успеха на цяла държава се крие във факта, че японците бяха сред първите, които се научиха да контролират мислите си. Осъзнавайки перфектно, че негативните мисли убиват не само настроението на събеседника, но и неговото здраве и бъдещето му.
Те взеха и изпуснаха думата „не“ от езика си.
Това беше направено по естествен начин, защото всеки от тях в училище, у дома, на работа, контролира мислите си и не позволява негативните мисли да разрушат живота и бъдещето на другите хора.
За съжаление в повечето страни хората не разбират, че мислите са семената, от които ще израства тяхното бъдеще, бъдещето на децата им, бъдещето на тяхната компания, бъдещето на тяхната страна.
Грижете се един за друг, обичайте и бъдете обичани.
Бащата на кибернетиката, Норберт Винер, бил известен с изключителната си забрава.
Когато семейството му се преместило в нов апартамент, съпругата му сложила листт в портфейла му, на който записала новия им адрес, тя знаела, че съпругът й няма да може да намери пътя към дома..
Но още на първия ден му дошла наум една велика идея, той бръкнал в портфейла си, извадил листа хартия с адреса, написал няколко формули на гърба и, осъзнал, че идеята е грешна и хвърлил листа в кошчето за боклук..
Вечерта, сякаш нищо не се случило, той отишал на стария си адрес..
Когато се установил, че никой не живее в старата къща, той излезнал на улицата в напълно объркан … На улицата той видял едно момиче и тръгнал към нея, то стояло наблизо и казал: „Съжалявам, може би си ме помниш. Аз съм професор Винер и моето семейство наскоро се премести оттук. Можете ли да ми кажете къде точно?
Момичето го изслушало много внимателно и отговорило:
– Да, татко, мама знаеше, че ще го забравиш..
На 22 ноември се самоубива великият американски писател- Джек Лондон.
„Никога не преувеличавайте глупостта на враговете и верността на приятелите…“
Според едни Джек Лондон се самоубива. Според други новини, той починал от свръхдоза с наркотици, но всъщност казано е почти същото – в края на живота си (бил само на 39) страдал от тежки депресии, пиел много и загубил интерес към всичко около себе си…
Писател-романтик построил истински дворец от специален червен камък (огнеупорен между другото) за своите приятели. Нарекъл го „Домът на вълка“ и се заел да кани писатели, поети и някои съмнителни „бродещи философи“ да живеят с него; хранел ги, давал им джобни пари… Един хубав ден къщата била обвита в дим.
Била подпалена отвътре, и то на няколко места едновременно – иначе грандиозната конструкция не можела да изгори до основи, но оставя писателя с хиляди дългове… Тоест приятелите изгарят къщата.
Джек Лондон, опитвайки се да намери изход, започва да пише още повече, борейки се с пристъпи на депресия и нежелание да живее – шокът бил твърде силен. Тогава чул един от приятелите му да казва на другите: „Джек получава пари твърде лесно. Трябва да му помогнем да ги харчи! „. Отвращението към хората превзема нещастния Джек Лондон. От тогава почти нищо не написал, само пиел още и още, а накрая японският слуга го открил умиращ, а до него имало лист хартия, на който нещастния наивен писател изчислил смъртоносната доза опиум.
Приятелите вероятно са били на погребението, обсъждали са ситуацията, клюкарствали са много, поклонили са се, тъгували са за малко и са се разпръснали, или по-скоро като червеи паразити са плъзнали , за да намерят нова хранилка…
И още един цитат от него :
„Предпочитам да съм пепел пред прах. Предпочитам искрата ми да изгори в ярък пламък, вместо да бъде задушена от гниене. Предпочитам да бъда великолепен метеор, всеки мой атом прекрасен блясък, пред заспала и постоянна планета. Функцията на човека е да живее, не да съществува. Не бива да губя дните си, опитвайки се да ги удължа. Трябва да използвам времето си.“
В началото на 90те години, където извира Дунав е направена статуя на Бог
DONAU – QUELLE.
Той е талантливият хидроинженер, който построява Рилския водопровод и докарва в София най-чистата и сладка вода за пиене в половин Европа. Той е властникът, който над 10 години всеки божи ден обикаля в ранни зори с бележник в ръка спящия град, за да види дали улиците трептят от чистота и къде има изкривени бордюри и хлопащи плочки по тротоарите. Той е управникът, който изкоренява корупцията в общината, излагайки всеки похарчен лев на показ. Той е влиятелният „единадесети министър“ на България, който приема в кметския си кабинет височайшите командващи на германската армия. Той е некоронованият крал на София, който на 10 септември 1944 г. е арестуван и само за една нощ изминава драматичния път от „Осанна“ до „Разпни го“. Той е единственият кмет на столицата, който е съден от Народния съд и гние три години в Софийския централен затвор. Той е човекът зад решетките, чиято свобода е „изтъргувана“ срещу проектите му за язовир „Искър“. Той става приживе легенда от Виена до Москва с таланта си да строи водни съоръжения. Той е нежната лирична натура, която реди вдъхновяващи стихове под грохота на падащите бомби. Всичко това е той – столичният кмет инж. Иван Иванов, превърнал годините на своето управление – 1934-1944, в златното десетилетие на София.
Роден е през 1891 г. в семейството на офицера Никола Иванов – един от героите на Балканската и Междусъюзническата война. Самият Иван Иванов прекъсва следването си в Мюнхен, за да участва като доброволец в тях. През 1915 г. се дипломира в Германия като хидроинженер. След 7-годишно ухажване се жени за голямата си любов – германката Матилда, от която има три дъщери. Преди да стане кмет, работи в отделението за водоснабдяване и канализация при Столичната община. Бързо натрупва опит и едва 27-годишен се заема с делото на живота си – да докара вода от Рила в бързо растящата столица. Обикаля неуморно планината, проучва терена и проектира Рилския водопровод. Тогавашният кмет на София ген. Владимир Вазов е толкова впечатлен от размаха на младия инженер, че му дава прякора Рилски.
Голямата му мечта – да направи София балканската Виена
В края на ХIХ век виенчани построяват един голям водопровод, който снабдява града с вода, и го наричат „Алпите – Виена“. Само 25 години по-късно Иван Иванов изгражда Рилския водопровод. Очаровани, столичани не пестят суперлативите. „Нашата вода е по-сладка и по-хубава от алпийската“, обясняват авторитетно завърналите се от австрийската столица софиянци. Водопроводът дава работа на десетки хиляди хора от този беден каменист край, където освен картофи друго не вирее. Докато го строят, дават дори човешки жертви при прокопаването на тунелите. За по-малко от две години частта Бистрица-София с електроценралата „Симеоново“ е завършена. През октомври 1926 г. градът получава свежа планинска вода.
Водопроводът се строи 8 години и е тържествено открит на 23 април 1933 г. на столичния стадион „Юнак“. Признат е за майсторско инженерно изпълнение в цяла Европа, а популярността на инж. Иванов нараства дотам, че само година по-късно той става кмет на столицата с указ на цар Борис Трети (На 19 май 1934 г. е извършен преврат от Военния съюз и политическия кръг „Звено“. Новият режим на „деветнадесетомайците“ разтурва с наредба-закон политическите партии, Народното събрание е разпуснато, премахват и общинското самоуправление. Местната власт се поверява на назначени кметове – б.р.). Като стопанин на града Иванов е бил изключително последователен и резултатен. Всичко, до което се допира, превръща в действие. По негово време въздухът на София е трептял от чистота.
Историчката Елинка Бояджиева, която от дълги години изследва живота му и е била много близка с трите му покойни вече дъщери, разказа как е протичал един предиобед на кмета. „Питам Елза, Жени и Бистра: „Как ходеше той на работа – с файтон или с кола?“ Отговориха ми: „С нищо.“ „Как така – пеша?“, не вярвам аз. Да, казват, кметът всяка сутрин ставаше в 6 ч. и отиваше пеша до общината.
Там взема файтон, за да минава по-тихо, и започва да обикаля спящите още улици и да оглежда – къде има струпване на мръсотия, къде някой бордюр е с 20 сантиметра изкривен и трябва да се оправи и т.н. В 9 ч. се връща в общината и започва оперативка със своите помощници – какво от сутрешната му обиколка трябва да се оправи веднага. В 11 ч. започва да приема граждани и служители на общината – всеки ден без изключение.
Дъщерите му споделят пред историчката и случки от детството си, когато техният високопоставен баща не позволява децата му да се отличават от другите заради това, че са кметски дъщери. Заедно с баща си в студените зимни утрини, когато София е покрита със сняг, момичетата излизат с лопати да почистят снега пред дома си. Пространството не е малко, но четиримата ранобудници неусетно свършват работата.
Драмата на живота му – Народният съд
На 10 септември 1944 г. кметът е заварен от отечественофронтовците във ВЕЦ „Панчарево“ и е отведен веднага в Централния софийски затвор. Чак 7 месеца по-късно – на 1 април 1945 г., е изправен пред 4-ти военен състав на Народния съд. На процеса Иван Иванов е обвинен, че е профашистки агент, защото е бил кмет, когато България е била съюзник на Германия във Втората световна война. Имало е обаче един доклад до Народния съд, в който се посочва, че той никога не е бил привърженик на фашистката идеология. Тайната полиция на царска България не е имала доверие в него, бил е следен и е имал досие. Дори е бил обвиняван, че държи на работа в общината комунисти. На 21 април 1945 г. е осъден на доживотен затвор въпреки настояванията на висшестоящи партийци за смърт, каквато застига всички приближени до двореца, министрите, депутатите и генералите. По-късно е помилван на 15 години затвор и като затворник започва работа в мина „Пирин“ край село Брежани.
През това време новата власт умува как да построи най-големия язовир на Балканите. Обръщат се за помощ към братска Москва да им изпратят специалист. На запитването им идва спешна депеша от съветския хидроинженер Мойсеев. Той чистосърдечно признава: „Вие си имате хидроинженер от световна величина – инж. Иван Иванов.“ Дори пита как е със здравето и къде се е запилял. С помощта на Трайчо Костов започва процедура по помилването му. Докато тя продължава, инженерът работи денем в отделна стая върху проекта, охраняван от милиционери. След като свърши, го връщат вечер в килията. На 9 декември 1946 г. е реабилитиран. Строежът на язовир „Искър“ продължава цели 8 години. На откриването му през 1954 г. управляващите „забравят“ да поканят неговия създател – бивш затворник е.
Слизането му от общинската сцена
по един толкова брутален и безпардонен начин, Народният съд и мъченията в затвора, разграбването на дома и имуществото му оказват пагубно влияние върху здравето му. През 1963 г. Иван Иванов е покосен от фаталното нервно заболяване амиотрофична латерална склероза. Ден след ден започва постепенна атрофия на мускулите на неуморния някога хидроинженер. Парализата бавно обхваща тялото на 72-годишния мъж. Стига дори до лицевите му мускули. Говорът му става провлачен и неясен, накрая се чува само едно мучене. Плътно до него в тези тежки дни бди неуморната и вярна Матилда. Покрай баща си денонощно са и трите му дъщери. Лекарите полагат огромни усилия да облекчат страданията му от прогресиращата болест. Но всичко отива бавно към неизбежния си край. На 20 юни 1965 г. мъките му свършват. Легендарният строител на Рилския водопровод затваря очи завинаги. На опелото в църквата „Свети Седмочисленици“ се стичат множество софиянци. Хората искат да зърнат за последно бившия си кмет, за да му кажат сбогом и да отдадат почит към невероятната му личност.
Остави в наследство чист и зелен град
Когато става кмет, Иван Иванов въвежда прозрачност за начина, по който се харчат общинските пари. Всеки месец разходите на кметството се публикуват в списание „Сердика“. През златните 10 години на неговото управление е завършена сградата на ректората на Софийския университет, облагородени са Южният парк и Борисовата градина, построени са сегашните сгради на Столичната община, на Народната банка, на Съдебната и Телефонната палата, на Министерството на вътрешните работи, на Държавния музикален театър, на зала „България“ и на Народната и Столичната библиотека.
Разширена е трамвайната мрежа, пуснати са няколко автобусни линии и първият тролей – от „Горнобански път“ до кв. Горна баня през 1941 г. Очарованите софиянци гальовно му викали „трамвая без релси“.
По негово време бедните и мизерни селца Княжево, Красно село, Горна баня, Бояна, Драгалевци, Слатина и Надежда се присъединяват към София и се създава Столичната голяма община. Създават се общинските служби „Чистота“, „Бърза помощ“ и „Полиция“, които глобяват за една хвърлена угарка. Патриарх Евтимий застава на своя пост на едноименния столичен булевард, а градинката зад него се превръща в най-прочутото и досега място за срещи в града. Усилено се редят павета по улиците в центъра, а коритата на Перловската и Владайската река са облицовани с камък.
Кметът лично прерязва лентата на къпалнята „Мария Луиза“ в Борисовата градина, построени са над десет нови училища, две болници и бани по кварталите. Засаждат се огромен брой дървета край булевардите, сред които и прочутите софийски кестени и липи. Чужденците, които идват в София, разказват, че тя е един от най-чистите и зелени градове в Европа, че градският транспорт е редовен, а ватманите и шофьорите – приветливи.
Строителството на Рилския водопровод е съпътствано и с един трагикомичен инцидент, който по думите на Иван Иванов внася смут и тревога и заплашва живота на довършващия се вече грандиозен строеж.
В началото на април 1933 г., само две седмици преди очакваното пускане на водите, в авторитетния вестник „Зора“ се публикува тревожно съобщение. В него се казва, че рилската вода е „гушава“ и „че тя се отразява неблагоприятно най-вече на жените, които са застрашени от пускането на гуша“.
Това сензационно съобщение на наш професор предизвиква масова паника сред софиянци. Вдига се голям шум, обезпокоената общественост изисква веднага да се каже истината за въздействието на рилската вода върху човешкия организъм. Зловредният слух тръгва от това, че по онова време в селата около Витоша – Бояна, Владая и Драгалевци, наистина има хора, които страдат от ендемична гуша. За това заболяване обаче причината основно е в непълноценното хранене и липсата на витамини и зеленчуци в менюто на местното население.
Иван Иванов се разпорежда да спрат строителните работи, докато се извършат изследванията на специалната комисия, съставена от изтъкнати биолози начело с проф. Методи Попов.
Специалистите извършват подробни изследвания, след което излизат с информация, че чистата рилска вода е напълно безопасна и не може да оказва никакво вредно влияние върху организма на хората. Столичани се успокояват, а довършителните работи на водопровода се възстановяват.
Историкът Елинка Бояджиева:
Отишъл е на 50-годишния юбилей на Хитлер
– Г-жо Бояджиева, великият хидроинженер и реформатор в управлението на столицата Иван Иванов заедно с другите общински съветници взема решение през 1940 г. част от централния бул. „Евлоги Георгиев“ да носи името на фюрера Адолф Хитлер.
– Да не забравяме, че ние сме съюзници на Германия по онова време. Да, критикуват го за това, че често се среща с командващите германската армия. Това са му греховете. Но това са греховете и на времето. Не е можело да бъде друго. Самото посрещане на германци в столичната община – всичко това е било внимателно наблюдавано от хора, които после са го използвали срещу него след 9 септември 1944 г. Нещо много любопитно – намерих, че той е бил поканен на големите тържества по случай 50-годишнината на Хитлер през април 1939 г. Писмото покана от организаторите на юбилея е запазено.
– Отива ли на тържеството?
– Е, как няма да отиде. Просто няма начин. Това е все едно да поканят някого на 70-годишнината на Сталин през 1948 г. и той да посмее да откаже.
– А познавал ли се е със самия фюрер?
– Не, бил е на тържеството в качеството си на германски възпитаник. Освен поканата за юбилея на Хитлер намерих и още едно писмо. В него лично Рудолф Хес, един от лидерите на Националсоциалистическата партия, кани Иван Иванов да присъства на един от тези паради, които есесовците организират в Нюрнберг. Поради неотложни задачи обаче кметът не може да отиде. Намерих бележка и за още едно негово „прегрешение“. Той е подготвял средната си дъщеря Жени да следва история в Германия. По това време на власт е Хитлер и за да отиде там, Жени е трябвало да носи бележка, че е от чист арийски произход, тъй като майка й е германка. И таткото е подготвил документите й.
За да премине един изпит, извървял 5 км на -13 градуса в тънко яке и без шапка. Косите и веждите му замръзнали, а бузите му били ярко червени от студа.
Нито къщата му, нито училището му имали отопление и всички ученици седяли в клас, носейки дебело облекло. Уанг наистина искал да получи образование, защото това било единствената възможност да се измъкне от бедността.
Между другото, на изпита, за където бързаше толкова много – отбелязал 99 точки от 100.
След като учителката направи снимка на Уанг и публикува снимката онлайн, историята на ученика получава вълнуващо продължение.
Потребителите събрали 3 милиона юана или 450 хиляди долара. Училищното отопление се ремонтира с тези пари, купили печки и топли дрехи за децата от бедните семейства на провинция Yunnan.
И Уанг бил поканен в Пекин. И знаете ли какво го е впечатлило най-много?! Ето какво е казал за пътуването си по-късно?!- У дома нямаме дърва и спим в якета през цялото време. И ето сега такива топли къщички и мога да се разхождам с една риза! Това го виждам за първи път, отоплението е чудо!
Причина да се замислим? Често не оценяваме това, което имаме….
В древна Англия членовете на кралското семейство нямали право да се занимават със с€кс без съгласието на краля. Когато искали да имат дете, трябвало да се обърнат за разрешение към краля, който им давал табелка с надпис. Табелката се окачвала на външната врата на дома,
по време на действието. Надписът на плочката гласял: „Блудство със съгласието на краля“ (Fornication Under Consent of the King – F.U.C.K).
Трудно е за вярване, но най-богатият човек в историята, живял някога, е чернокож от Африка. Императорът на Малийската империя – Манса Муса през 14 век. Притежавал е почти всичкото злато и сол на света. Имал е много златни мини. По днешни стандарти е притежавал богатства за над 400 милиарда USD. Като мюсюлманин, през 1324 г. изминава над 6000 км и отива на поклонение в Мека с над 20 тона злато, което раздава и подарява по пътя си, предизвиквайки първата инфлация в света, като обезценява златото в Близкия Изток за над 10 години. Керванът му е бил 60 000 души, от които 12 000 роби и всеки роб е носел по едно кюлче злато от 2 кг.
Договорът за внасяне на концентрата за напитката в България е подписан на 1 август 1965 г. От Кока-Кола предлагат пари за реклама. Вместо пари за реклама от Италия ни подаряват един милион бутилки, а Кока-Кола САЩ изработват и ни подаряват логото на кирилица. В края на 1965 г. на българския пазар се появяват първите бутилки Кока-Кола. С етикет на кирилица.Невероятно, но факт — България е първата страна зад Желязната завеса, която сключва договор с предприятието, флагман на капитализма — Кока-Кола. Югославия е втора, цели две години след нас.Но най-важен остава фактът, че заради България за първи път в света запазената марка на «Кока-Кола» се появява на азбука, различна от латиницата — кирилица.
Хайделберската бъчва се намира в избата на Хайделберския замък. Има вместимост от 221 726 литра, а върху нея има изграден дансинг!
Личността на тази асирийска царица е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Запазените писмени източници, които я споменават са писани векове по-късно от гръцки историци и в тях отново е трудно да се разграничи истината от легендата. Фактът, че тя е съществувала обаче, е неоспорим. Зад възникването на всяка легенда се крие по един исторически прототип. Такъв е имала и легендарната царица Семирамида. Това е била царицата на Асирия Шамурамат. Нейната история е пряко свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Описван като владетел жаден за власт и велик завоевател, превърнал се в тиранин, той завладява почти цяла Месопотамия, включително и градът, в който се е родила Шамурамат.
Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат му дава правилен съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, тъй като оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останла още от времето на Ной. В крайна сметка, на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурово, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата разкъсват Нимрод. Така си отишъл този завоевател на древния свят, който както посочват източниците „не бил чувал за други подобни преди него”, т.е. такива които да са завладели толкова градове и земя, преди или след Ной и потопа.
След смъртта му Шамурамат разкрива своите истински способности. Всъщност тя го убива, тъй като е имала незаконно дете и той я е заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта й. Шамурамат поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка. В армията има първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна. Интересно е обаче, че в библията нейното име не се споменава въобще, за разлика от това на Нимрод, вероятно заради същият този древен обичай, който поставя жените в неравностойно положение. Името на Шамурамат – Семирамида, обаче е останало много по-дълбоко в умовете на хората, отколкото това на Нимрод.
Тя обаче не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад и то с желания за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия, за които обаче няма много източници. След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия където е била първата й кампания. Според някой източници се е върнала поради предупреждение от египетски жрец, че синът и подготвя смъртта й. При завръщането си в Бактрия Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но в крайна сметка той се превръща в един от най-големите провали на управлението й. Огромната армия, която е подготвила преминава река Индус, но е спряна, основно поради факта, че конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.
В крайна сметка жрецът в Египет се оказва прав. Според легендата Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Всъщност Шамурамат искала да го изпревари и да го убие първа, но синът й – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.
В крайна сметка обаче, Семирамида – Шамурамат не изчезва от паметта на хората, особено от тази на женската половина на човечеството. Трябва да се има в предвид, че тя е вероятно първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името и е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Семирамида на севера или на запада.
Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.
Знаменитите „висящи градини” обаче били създадени не от Семирамида, и дори не по времето на нейното царуване, в чест, уви, на една не толкова легендарна жена. Те били построени по заповед на Навуходоносор за неговата любима жена Амитис – мидийската принцеса. Според повечето изследователи, градините са построени около 575 пр.н.е. от цар Навуходоносор II, който управлява града повече от четири десетилетия. Легендата разказва, че владетелят ги построява, за да не тъгува по дома си неговата съпруга – персийската принцеса Амитис, която идвала от плодородните земи на Месопотамия. Друга легенда обаче гласи, че градините са създадени от царица Шамурамат (Семирамида), по време на нейното кратко 5-годишно управление. Макар и исторически невярна, тази теория очевидно е била по-разпространена сред хората, имайки предвид името, с което градините са известни и до днес. Някои изследователи дори смятат, че висящите градини не са нищо повече от художествена измислица, тъй като за тяхното съществуване не са открити достатъчно достоверни исторически документи.