Събота сутрин е. Събуждам се и ми е нещо неестествено. Поглеждам часовника – 10:30. Не е възможно! В събота никога не съм спал толкова до късно. Не чувам никой съсед да прави ремонт, няма къртене, пробиване, рязане, заваряване, нищо! Тишина! Леля Гинче над нас и тя още не е пуснала прахосмукачка, а е вече 10:30, какво се бави, по дяволите? Глухата баба Миче пък още не си е включила телевизора. Странно, точно преди седмица по това време бях неволен свидетел на поредната любовна драма на Рич от „Дързост и Красота“. А сега е тихо, ненормално тихо. Единственият звук, който достига до мен е някакво далечно лежерно гугукане. Давам си сметка, колко прекрасно може да е едно съботно утро, ако те оставят да се наспиш. Протягам се сладко-сладко в леглото и се обръщам на другата страна да си доспя в царството на тишината, когато някой някъде се изкрясква:
– „Тока додиии“…
