Browsing Category

Притчи

Притчи

Баща и син търсели да купят камила

 

Баща и син търсели да купят камила. На пазара най евтината ищо годе хубава камила струвала две лири. Бащата казак скъпа е.
След месец пак на пазара същата камила струвала 14 лири. Бащата казал тази е за нас.
Сина тате преди беше 2 лири и каза, че е скъпа?
Ех Сине питали ме тогава дали имах 2лири.

loading...
Притчи

Някога в Япония, в едно село живял мъдър стар самурай

 

Някога в Япония, в едно село живял мъдър стар самурай. Веднъж, докато преподавал уроци на учениците си, към него се приближил млад воин, известен със своята жестокост и груб характер.Любимият похват на този воин била провокацията. Той успявал да извади от равновесие своя противник, който приемайки неговото предизвикателство, заслепен от ярост започвал да прави грешка след грешка, в резултат на което губел битката.Младият боец се опитал да приложи своята техника и върху стария самурай. Започнал да го оскърбява и да го ругае, плюел и хвърлял камъни по него. Но мъдрият самурай останал невъзмутим и продължил със своите занимания. В края на деня, изморен и раздразнен от неуспеха си, младият воин си заминал.Учениците на самурая, учудени от поведението на своя учител, го попитали:- Но защо понесохте всички тези оскърбления и не го предизвикахте на бой? Нима се изплашихте от него?- Ако някой дойде при вас и ви носи някакъв дар, но вие не го приемете, кой ще е собственик на този дар? – отговорил на въпроса с въпрос самураят.- Ами предишният стопанин – този, който го носи. – казал един от учениците.- По същия начин стоят нещата със завистта, омразата и оскърбленията. Докато не ги приемеш, те принадлежат на този, който ти ги поднася.

Притчи

Покани човека в твоя мир, не отивай в неговата буря

 
„Покани човека в твоя мир, не отивай в неговата буря.“ – Японска поговорка
***
„Успокой се. Нищо не е под контрол.“ – Дзен мъдрост
***
„Воюваме с препятствията, за да си осигурим спокойствие, а когато го постигнем, покоят става непоносим.“ – Хенри Адамс
***
„Настървената амбиция е враг на успеха. Силата, която побеждава е спокойна и има неизчерпаем запас от търпение в своята дълбина.“ – Р. Тагор
***
„Калната вода се избистря най-добре, когато я оставиш в покой; в този смисъл онези, които си стоят спокойно и не правят нищо, дават най-добрия възможен принос към този побъркан свят.“ – Алън Уотс
***
„Когато овладееш хаоса вътре в теб, ще установиш, че отвън няма нищо за овладяване.“ – Х. Леонис
***
„Ако не можеш да намериш мир вътре в себе си, никога няма да го намериш на друго място.“ – Марвин Гей
***
„Скуката е чувството, че всяко нещо е просто загуба на време.
Спокойствието е чувството, че нищо не е загуба на време.“ – Томас Сас
***
„Милиони мечтаят за безсмъртие, а не знаят какво да правят със себе си в дъждовен неделен следобед.“ – Сюзън Ерц
***
„Душевният мир е онова състояние, при което ти си приел най-лошото, което може да се случи.“ – Лин Ютан
***
„- Какво е раят?
– Тих и спокоен ум.“ – Муджи
***
„Всичко се лекува със солена вода: с пот, сълзи или море.“ – Карен Бликсен
***
„Без да му мигне окото“ (притча)
По време на война в древна Япония едно село било напълно опустошено. Всичките му жители избягали, останал само един дзен учител.
Завоевателят поискал да узнае защо той не е избягал и лично отишъл в храма. Ала като решил, че учителят не го посреща с подобаващо за ранга му уважение, избухнал и посегнал към меча си с думите:
– Глупако, даваш ли си сметка, че стоиш пред човек, който може да те повали с един удар, без да му мигне окото?!
Тогава будисткият учител най-спокойно му отвърнал:
– А ти даваш ли си сметка, че стоиш пред човек, който може да бъде повален с един удар, без да му мигне окото?
loading...
Притчи

Един човек купил от пазара картофи

 

„Един човек купил от пазара картофи. Когато се прибрал у дома видял, че в кошницата са му сложили картофи само отгоре, а отдолу била пълна с купчина камъни. Човекът не се върнал да търси сметка за това, че е бил измамен. Още в същия ден той простил на човека за неговата постъпка и продължил да си живее както преди, но повече не купувал картофи от същия търговец.Минали 7 години и един ден на вратата на човека се почукало. Когато отворил домакинът видял, че на прага на вратата стои същия търговец, който го излъгал едно време.– Здравейте, преди години ви измамих когато бях търговец на картофи, а не беше редно и сега идвам да поискам прошка от вас. – казал човекът.– Спомням си този случай, каквото било, било. Камъните в същия ден хвърлих в една яма и продължих напред, без да мисля повече за тях или за вас, а вие 7 години носите товара в сърцето си, ала днес е деня в който ще ви освободя от товара, защото ви прощавам!“

Притчи

Седях в ресторант… Мъж, говорещ по телефона, изведнъж започна да крещи от радост

 

„Седях в ресторант… Мъж, говорещ по телефона, изведнъж започна да крещи от радост. Сервитьорът се стъписа, но мъжът извика:- Дай всичките кебапчета, добави и ориз от мен за всички! След 18 години чакане ще ставам баща!Всички в ресторанта ядоха безплатно, поздравиха го и си тръгнаха.Няколко дни по-късно видях същия човек на касата за билети с 3-4-годишно дете. Детето го нарече „татко“. Отидох при човека и го попитах защо е похарчил толкова пари и е черпил онази вечер?Мъжът разказа за инцидента с притеснение.- Имаше една стара двойка на страничната маса в този ден.Жената каза на мъжа си, след като разгледала менюто:- Иска ми се днес да ядем кебапчета с ориз.Съпругът ѝ тъжно погледна и отговори, че имат пари да си купят само супа.Чувствах се сякаш вряща вода се излива върху мен, когато чух това. Исках да им купя всички кебапчета и изиграх това фалшиво телефонно обаждане.Аз към мъжа:- Е, защо нахрани всички?Мъжът стана сериозен:- Ако бях помогнал на този човек открито, щеше да се срамува от немотията си. Даже когато помага, човек трябва да го направи достойно“…

Притчи

Затворник беше осъден на смърт в очакване на екзекуцията, като поиска последно желание, химикалка и хартия

 
Затворник беше осъден на смърт в очакване на екзекуцията, като поиска последно желание, химикалка и хартия. Няколко минути по-късно осъденият се обади на пазача на затвора и го помоли да предаде писмото на майка си. Писмото гласеше: „Мамо, ако имаше повече справедливост по света, днес и двамата щяхме да бъдем обречени, а не само аз. Ти си виновна колкото мен, ти си виновенa за живота, който губя. Помниш ли, когато откраднах и донесох колело за момчетo? Помогна ми да го скрия, за да не разбере татко и да ме накаже. Спомняш ли си, когато откраднах пари от портфейла на съседа си? Прекара го с мен в мола. Помниш ли, когато се скарахте с баща ми и той си тръгна? Той просто искаше да ме поправи, защото копирах изпита, вместо да чета. В крайна сметка бях открит и изключен. Ти се разбунтува срещу баща ми и моите учители и не научих нищо от това и в крайна сметка станах престъпник. Мамо, бях дете, след това станах проблемен тийнейджър и сега съм нетолерантен и агресивен човек. Мамо, аз бях дете, което се нуждаеше от корекция, а не от съгласие. Но все пак ти прощавам! Моля ви само да прочетете това писмо на възможно най-много родители от цял ​​свят, за да знаят, че носят отговорност да отгледат дете, като накарат човека, да действа чрез добро или зло. Благодаря ти мамо, че ми даде живот и ми помогна да го загубя. Твоят син престъпник . Бих искал също да ти напомня, че: Който откаже да накаже сина си, не го обича. Който го обича, не се колебае да се скара с него. Образованието е най-мощното оръжие, което можете да използвате, за да промените света. Обучавайте децата си и няма да ви се налага да наказвате възрастните ! “
Притчи

Малкото момиченце държеше две ябълки

 
Малкото момиченце държеше две ябълки. В кухнята влезе неговата майка и го помоли:
– Миличка, да ми едната ябълка!
Детето помисли няколко секунди и отхапа парче от едната ябълка, а след малко – и от другата. Усмивката започна да изчезва от лицето на майката, но тя се опита да не показва своето разочарование. След миг момиченцето подаде на майка си едната от нагризаните ябълки и каза:
– Мамо, вземи тази – тя е по-сладката!
loading...
Притчи

Млад мъж към дявола

 

‘Млад мъж към дявола: – Как успя да пратиш толкова много души в ада? Дяволът: – Чрез страха. Младежът: – Браво на теб! И от какво се страхуваха? Войни ли? Глад? Дяволът: – Не… Болест. Младежът: – Не се ли разболяха? Не умираха ли? Нямаше ли лек? Дяволът: – Не се разболяха. Те направо умряха. А имаше лек… Младежът: – Не разбирам… Дяволът: – Повярваха, че единственото нещо, което трябва да запазят на всяка цена, е Живота! Спряха да се прегръщат, спряха да се поздравяват… Оставиха всички човешки контакти… Оставиха всичко, което беше човешко! Останаха без пари. Загубиха работата си. Избраха да се страхуват за живота си, дори ако нямаха какво да ядат. Вярваха на чутото, четяха вестници и сляпо вярваха, че четат истината. Отказаха се от свободата. Никога повече не напуснаха дома си. Не ходеха никъде. Никога повече не посетиха приятели и семейство. Целият свят се превърна в огромен затвор с осъдени доброволци. Те доброволно приеха всичко! Всичко това, за да преживеят още един мизерен ден… Не живееха, а умираха всеки ден! Беше твърде лесно да се отнемат мизерните им души…“ Клайв Стейпълс Луис, „Писма на душевадеца“ (1942 год.)

Притчи

НЯМА БЕЗПЛАТЕН, СОЦИАЛЕН ПЛАН

 
Отличен анализ, на студент!
НЯМА БЕЗПЛАТЕН, СОЦИАЛЕН ПЛАН.
По средата на лекция в университет, един от студентите, неочаквано попитал преподавателя:
– Знаете ли, как се ловят диви прасета?
Преподавателят помислил, че това е шега и очаквал забавен отговор.
Младежът отговорил, че това не е шега и сериозно започнал изложението си:
– За да хванете диви прасета, първо локализирайте място в гората, където обикновено отиват дивите прасета, а там ежедневно поставяйте, малко царевица на земята.
И така, дивите прасета идват всеки ден, за да ядат „безплатна“ царевица и когато свикнат да идват ежедневно, изграждате ограда от едната страна, около мястото, където са свикнали да ядат…
Когато свикнат с едната страна на оградата, те отново се връщат да ядат царевицата, а ти изграждаш друга страна на оградата…
Отново свикват и отново се хранят.
Строите оградата наоколо, малко по малко, докато монтирате и четирите страни на оградата около прасетата.
Накрая монтирайте врата от последната страна.
Прасетата, вече са свикнали с лесната царевица и оградата, и така започват да идват сами в ограждението.
Така е, докато затвориш портата и хванеш цялата група.
Толкова просто, стъпка по стъпка, докато прасетата в последната секунда, не загубят свободата си.
Започват да тичат в кръг, около оградата, но вече са в затвора.
След това, започват да ядат лесната и „безплатна“ царевица.
Толкова свикват, че забравят как да ловуват за себе си и затова приемат робството. Те дори показват благодарност, към похитителите си и поколенията с радост отиват в кланицата.
Дори не се притесняват, че ръката, която ги храни, е същата, която ги убива.
Младежът казал на преподавателя, че точно това, се случва в неговата страна, неговата провинция, неговия град, с неговите хора.
Популистките правителства, в диктаторските си проекти, скрити под „демократичната“ мантия, достатъчно дълго хвърляха „безплатна“ царевица, за да постигнат систематична кротост. И всяко ново правителство, маскира като „социални програми′′ своята милостиня. Дават пари, които вадят от джоба на самия работник, изпълняват мисии, планове, индулгенции, закони за „защита“, субсидии за всичко, неоправдани експроприации, програми за „социални помощи“, партита, панаири или фестивали, униформи, хляб и цирк, „безплатен транспорт“, уж „Г Р А Т И С“!
Всичко това, „безплатно“ ни се предлага от такива измамници, маскирани като политици, които изпълват с щастие народ, лошо свикнал с лесни и ′′безплатни′′ царевични трохи.
Те крадат способността ни да бъдем критични, мислещи и предприемчиви.
Обаче разбира се, нищо не излиза „безплатно“.
Няма такова нещо, като „безплатен обяд“!
И накрая, ако осъзнавате, че цялата тази прекрасна държавна „помощ“, е проблем, който се противопоставя на бъдещето на демокрацията във вашата страна – моля споделете това съобщение.
Или пък кръстосайте ръце, яжте царевица и очаквайте убийството.
Притчи

БОЛНО ВРЕМЕ

 
БОЛНО ВРЕМЕ
Помисли си дядо Симо като чу птичките да чуруликат, стоплени от мекото зимно слънце. Вече няма като предишните зими. Да завали мек сняг, да затрупа всичко. Да се белне полето, да се завият житата на топло под дебела снежна завивка.
„И времето като хората…“ Каза си той и се закашля отново. От няколко дена не беше добре. Гърдите го боляха, кашляше и вече едва успяваше въздух да си поеме. Ще трябва да отиде на лекар. Беше решил да изчака първо пенсията, но явно се налагаше да побърза.
Влезе в дома си и отиде до гардероба, където държеше парите си. Извади голямата платнена носна кърпа, в която ги беше завил и започна да ги брои. Двадесет и осем лева. Трудни времена бяха настанали. Купуваше по един хляб на ден и си го разделяше с Шарка, кучето си. Ще стигнат да си купи билет до града, да плати на лекаря такса и за някое по-евтино лекарство.
На сутринта дядо Симо се качи на малкото рейсче до града и отиде на лекар. В болницата го прегледаха, докторът беше разбран човек и му изписа български лекарства, та по-евтино да му е.
В аптеката имаше една майка с малко детенце в ръце и дядото се нареди зад нея, но тя като го видя смутена се дръпна и му направи място на гишето.
– Кажете, господине? – попита го любезно аптекарят.
Дядо Симо погледна към жената:
– Булката не е ли преди мен?
– Тя вече е обслужена – рязко му отвърна младежът.
Дядото подаде рецептата:
– Синко, ако може първо ми кажи колко струват лекарствата – помоли той.
– Няма проблеми.
Жената все още стоеше встрани и притеснена тъпчеше на едно място. Беше спретната и хубава, но в очите и имаше толкова много болка. Личеше си ,че едва сдържа сълзите си.
– Девет лева и шейсет стотинки,господине. Да ви ги опаковам ли?
Дядо Симо набързо сметна,че даже и ще му останат повече от дванайсет лева. Ще имат хляб със Шарка, няма да гладуват.
– Давай ги синко, че едва дишам.
Аптекарят му обясни как да взима лекарствата и дядото си тръгна.
Пред вратата се забави докато си прибираше парите и чу, че жената се моли на аптекаря.
– Моля ви, знаете, че и друг път съм пазарувала тук, дайте ми антибиотика за детето. Аз още утре ще ви донеса парите, които не ми достигат.
– Госпожо, казах ви вече,че тук нямаме практика да даваме лекарства без пари!
Думите им накараха дядото да се обърне. Детето се беше отпуснало в ръцете на жената, бузките му бяха алени и си личеше, че е болно.
Сърцето му се сви. Знаеше какво е да няма кой да ти помогне.
Върна се назад и с изненадващо силен глас попита:
– Колко не и стигат на жената, момче?
– Дванайсет лева.
До денят за пенсия имаше седмица и ако дадеше парите,щяха да му останат шейсет стотинки, като си плати билета за село.
„Ех, Шарка, ще погладуваме малко с теб.“ – помисли си дядо Симо и развърза кърпата.
И жената, и аптекарят го гледаха с изненада,а дядото само погали детето и каза:
– И да оздравееш, чу ли…
Тръгна към автобусната спирка, но след няколко крачки жената го настигна.
– Господине, господине… чакайте!
Задъхана майката започна да говори:
– Не ми казахте името си. Аз…Благодаря ви…Аз…не съм някоя…- заекваше притеснена тя.
Неочаквания жест на дядото явно беше отприщил сдържаните емоции и сълзите сега се стичаха от очите й.
– Ще ви върна парите. Аз съм учителка, но съпругът ми го съкратиха. Не можа да си намери работа, а само на моето майчинство… Преди месец замина за чужбина, но още не е получил пари, за да ни изпрати, а детето се разболя и…
– Не бери грижа, дъще. Няма повече от това да обеднея. Спри да плачеш, а се прибирай да си лекуваш детенцето, че да не се разболее още повече.
Майката импулсивно хвана сбръчканата ръка на стареца и я целуна.
Докато я гледаше как се отдалечава, дядо Симо си помисли: „Що за хора сме станали, щом вече и малкото добро ни изненадва и разплаква?“
Притчи

Koгaтo Леонардо Дa Bинчи pиcyвa “Taйнaтa вeчepя”

 
Koгaтo Леонардо Дa Bинчи pиcyвa “Taйнaтa вeчepя” (от 1495 -1498 год., намираща се на стената в трапезарията на манастира Санта Мария деле Грацие в Милано),тoй пpидaвa ocoбeнo знaчeниe нa двe основни фигypи: Xpиcтoc и Юдa..!!!
Зaтoвa дългo тъpceл ĸoи дa мy пoзиpaт зa тези персонажи.
Haĸpaя ycпял дa нaмepи мoдeл зa oбpaзa нa Xpиcтoc,cpeд млaди пeвци oт цъpĸoвeн xop.
Ho дa нaмepи мoдeл зa Юда, Дa Bинчи нe ycпявaл в пpoдължeниe нe тpи гoдини..
Вeднъж ce нaтъĸнaл нa yлицaтa нa пияницa, ĸoйтo ce въpгaлял в мръсотията по земята. Toвa бил млaд мъж, cъcтapeн и немощен от бeзĸoнeчнo пиянcтвo. Лeoнapдo гo пoĸaнил дa мy пoзиpa… Koгaтo пияницaтa дoшъл нa ceбe cи, тoй ĸaзaл нa xyдoжниĸa, чe вeднъж вeчe мy e пoзиpaл. Toвa билo пpeди няĸoлĸo гoдини, ĸoгaтo тoй пeeл в цъpĸoвeн xop. Toгaвa Лeoнapдo гo pиcyвaл в oбpaзa нa Xpиcтoc…
Toecт, дoбpoтo и злoтo в “Taйнaтa вeчepя” ca един и същи образ.
Притчи

Живял на времето един много добър човек

 

Живял на времето един много добър човек. Винаги, когато някой имал нужда от помощ той му помагал без да се замисля. След време обаче забелязал, че когато той има нужда от помощ никой не му помагал. Тогава си казал „Щом ще е така и аз повече няма да помагам на никой“. В следващия момент обаче видял, че някой се дави в язовира и веднага скочил във водата и го извадил.
След, като му оказал първа помощ го обърнал по корем и го изхакал в задника. Удавника се свестил и казал:
– Много ти благодаря, че ме спаси, но защо трябваше да ме е#еш?
Човека му отговорил:
– Защото много забравяте!

Притчи

ТРЕНДАФИЛ ДУМБАЛАКОВ

 

ТРЕНДАФИЛ ДУМБАЛАКОВ На 14 юли 1907 година над поробените българските земи се изду силен вятър, този вятър дойде от североизток, погали златните пшенични класове, разлюля наедрелите царевични стебла, прониза вековните български гори, после набразди дълбоките сини реки и езера, но внезапно нещо привлече вниманието му към една скала в сърцето на Македония.Там се беше изправил Трендафил Думбалаков и с пълни гърди пееше чутовна българска песен… „Притури са планината, че затрупа два овчера, че затрупа два овчера, два овчера – два другаря. Първи моли – пусни мене. Мене чака първо любе. Втори моли – пусни мене. Мене чака стара майка. Проговаря планината: „Ой ви вази два овчаря, любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба“.От околните височини други юнаци подеха песента и тя се понесе между зъберите, после като лавина се срути върху изумените душмани в ниското, но дори и да на знаеха що означават тези слова, те онемяха пред тежестта им.Вятърът внезапно поде тази песен и смени посоката си, върна се обратно в земите на горката ни родина и ги понесе към родните места на тези храбри българи.Бързаше този вятър да занесе това послание и десетки майки спряха тежката селска работа, изправиха се и се заслушаха в тези слова, що носеше вятъра, после сълзите им горко потекоха и напоиха сухата българска земя.Трендафил Думбалаков стоя дълго след като песента заглъхна, после са обърна и взе лист хартия от скромните си вещи.“Тук съм и няма да направя и крачка назад, българин се родих и българин ще ме положат в старата българска земя. Аз съм роден в 1889 година в село Сухо, имам двама братя – Димитър и Михаил, както и три сестрици – Злата, Екатерина и Мария, татко ми и двамата ми чичовци загинаха в съпротивата срещу османската власт. Утре и аз ще се изправя до тях и надявам се на Бога, не ще се срамуват от мен. Учих във военното училище в София, но скоро се отлъчих и станах четник на ВМОРО. Първо влязох в четата на Христо Цветков, но днес заедно с Атанас Попов оглавявам костурската чета. Гледам тези храбри момчета и виждам сянката на смъртта, приведена над всеки един от тях. Зад себе си не мога да погледна, но съм сигурен че отново е там. Можем да си тръгнем от този връх, но не ще го направим. Няма значение какво ще кажат за нас други българи, ние не ще можем да се взрем в душите си и да намерим покой там. Трябва да премахнем тези окови, впили се в нас още от раждането ни и от първата ни глътка въздух. Това сме, не ще създадем семейства, няма да милваме деца и да се радваме на внуци в залеза на дните ни. Но така ни е било писано, в такова време сме се родили и не можем да изменим на дълга си. Говоря за себе си, но говоря и за всички тях. Те сега ме гледат и знаят какво пиша, усещам погледите им, усещам ги със сърцето и душата си, те са синовете, които никога не ще имам и аз съм бащата, които ще ги изпрати в отвъдното. Господ да прощава моите грехове и тези на момчетата ми. Аз бях Трендафил Думбалаков, българин роден, българин останал до сетен дъх, такива бяха и моите четници.“На сутринта адът се отвори да погълне тази шепа храбреци, пълчищата пълзяха по склоновете в сетен опит да унищожат последното семе на съпротивата. Но никой от тях не направи крачка назад и не отстъпи от позицията си. На връх Ножот свършваше всичко, свършваше водата, храната, припасите, слънцето печеше безмилостно и вземаше последните силици на бунтовниците.Но едно нещо не се свърши, не се свърши този чутовен български дух, пренесъл през вековете древната ни родина.По обяд турците получиха подкрепление, но дори в този миг не изгасна пламъка в очите на тези момчета, само се промени, очите им грееха като на живи мъртъвци, а това много плашеше суеверните поробители. Но бе взето решение да бъдат изтребени до крак тези, които пееха на прага на смъртта си.Отвори се възможност за тилова атака и това беше краят на тази саможертва. Неколцина от останалите храбреци се простреляха с револверите си, а последните налягаха върху бомбите и взеха със себе си още няколко врагове на онзи свят.Турците съблякоха телата на мъртвите четници и започнаха да се гаврят с тях, когато Енвер бей се изправи на височината, в очите му проблесна гняв и той моментално прекрати това зверство. После нареди залп в чест на тези юнаци, а след това прати да доведат селяни от близките махали, те трябваше да погребат тези голобради момчета вместо майките и бащите им.Един окървавен лист хартия обаче не потъна в скалистата земя, той първо бе скрит под ризата и до сърцето на един смел селянин, после пропътува дълъг път, преди да се озове в ръцете на една почернена българска майка.Тя го прибра зад иконата на Богородица, която кротко я гледаше от стената на къщицата и, след няколко години го взе и го прочете на едно от внучетата си, то слушаше тези слова в захлас и кръв и огън се редуваха в очите му. После тези слова се запечатаха завинаги в сърцето и душата му. Тази свята българка се изправи и го прегърна, младото тяло се тресеше от гордост и гняв в ръцете и, после тя му подаде пушката. Никога не се видяха отново.

Притчи

Вместо приказка

 
Вместо приказка…
„Някъде по света, на страниците на един вестник излязла обява: “Продавам възрастните си родители за 10 000 евро. Баща ми е на 91 г. и е с деменция. Майка ми е на 89 г., неподвижна е и живее с чужда помощ“
Хората дни наред обсъждали случая:
– Как може такова безобразие?-казвали едни.
– Ей, ама защо властите не се намесят? -мъдрували други.
– Боже, това е грях! -кръстели се трети.
– За толкова пари да купиш непотребно нещо, това е лудост. – коментирали други.
Обявата прочели и едно семейство, което отдавна загубило родителите си. Решили да вземат възрастните хора и да се погрижат за тях. Превели сумата по банков път и тръгнали да ги приберат у дома. Пристигнали на адреса и видели огромно имение. Позвънили, излязъл възрастен мъж, който изглеждал добре.
– Ние идваме да вземем родителите ви. Вече платихме сумата.- казал младият мъж.
– Хора, обяснете ми защо дадохте толкова пари за тези възрастни хора?….Това ще е само работа и грижи за вас.- попитал старецът.

– Защото нашите родители си отидоха рано и много ни липсват. Имаме две малки деца и искаме да имат прегръдката на баба и дядо, да седнат в скута им и да слушат приказки, да заспиват с тях и да играят с тях. Искаме да ги възпитаме на уважение към възрастните…
Възрастният мъж повикал по име жена си.Тя била с бастун, но се движела и се усмихвала добродушно.
-Ами ще дойдем с вас,това сме ние! – усмихнали се старците !

– Ама как така, в обявата пишеше, че хората, които ги продават са зле!?-учудено попитало младото семейство.
– Сега ще ви разкажа. Ние живяхме в любов и разбирателство, работехме, спечелихме пари, съградихме това имение, но съдбата не ни даде деца. Решихме да дарим всичко на някои добри хора, но не знаехме как да ги открием и измислихме тази обява. Сега сме щастливи, че наистина ние и парите ни
 ще бъдат в добри ръце.“ Нещата от живота с добра поука!
„Любовта и добротата никога не са напразни, защото те благославят този, който ги получава и онзи, който ги дава.“
Барбара де Анджелис