Притчи

Млада семейна двойка се пренесла да живее в нова къща. На сутринта, още щом отворила очи, жената погледнала към прозореца и видяла съседката отсреща, която простирала пране.– Виж колко е мръсно прането й! – възмутено казала тя на съпруга си.Но той си четял вестника и не й обърнал внимание.– Вероятно използва некачествен прах. Или изобщо не умее да пере. Трябва някой да я научи…И така всеки път, когато съседката си простирала прането, жената се удивлявала и критикувала колко мръсно е то.Докато в едно прекрасно утро, поглеждайки през прозореца, тя възкликнала:– О, виж, днес прането е чисто! Явно най-сетне се е научила да пере?– Не! – отговорил съпругът й. – Просто днес станах по-рано и измих прозореца…Така е и в нашия живот!Всичко зависи от прозореца, през който ние гледаме на света и случващото се пред нас.Затова, преди да критикуваме другите, трябва да се убедим, че нашите сърца и намерения са чисти.

„Бащата в едно много заможно семейство решил да изпрати сина си на пътешествие, за да му покаже колко бедни могат да бъдат хората.Синът поживял няколко дни във фермата на едно семейство, което било смятано за много бедно. Като се върнал вкъщи, бащата го попитал:- Е, как мина пътуването?- Беше чудесно, татко – отговорил синът.- Разбра ли колко бедни могат да бъдат хората? – попитал бащата.- О, да – отвърнал синът.- И какво научи от това пътуване? – попитал отново бащата.Синът отговорил:- Видях, че ние имаме едно куче, а те имат четири. Ние имаме басейн, стигащ до средата на градината, а те имат един огромно езеро. Ние имаме скъпи фенери в градината, а те имат всички звезди на нощното небе. Ние имаме малко парче земя на което живеем, а те имат безкрайните полета. Ние купуваме храната си, а те си я отглеждат сами. Ние имаме огради, които да предпазват имота ни, а те имат приятели, които да ги пазят. Бащата онемял от изумление, а синът добавил: – Благодаря ти татко, че ми показа наистина колко бедни сме.“

“ Не може , да говориш с жабата за океани !
Тя си знае гьола !“

Безработен кандидатствал за работа като “момче за всичко” в много голяма компания. Мениджърът от отдел “Човешки ресурси” го интервюирал, а после го изпитал и практически: накарал го да измие пода.- Наемаме ви – казал му накрая той. – Кажете ми своя имейл адрес, за да ви изпратя формуляра, който трябва да попълните, преди да започнете.- Нямам компютър, нито имейл – отговорил човекът.- Съжалявам – поклатил глава мениджърът, – но ако нямате имейл, значи не съществувате, а щом не съществувате, значи не можете да започнете работа при нас.Мъжът си тръгнал, останал и без капка надежда. В джоба си имал само 10 долара и не знаел къде да отиде, нито какво да прави. Решил да влезе в един супермаркет и да купи щайга с 10 кг домати. Тръгнал от врата на врата и след по-малко от два часа удвоил капитала си. Повторил обиколката три пъти и се прибрал вкъщи с 60 долара.Мъжът разбрал, че може да изкарва така прехраната си и всеки ден започвал работа все по-рано и се прибирал все по-късно. Парите му се удвоявали и утроявали. Скоро си купил микробус, а после и камион. След време се сдобил и със собствен автопарк с товарни коли.След пет години мъжът станал един от най-големите търговци на хранителни стоки в САЩ. Решил, че трябва да помисли за бъдещето на семейството си и да си направи застраховка “Живот”.Обадил се на един застраховател, избрал си и вида застраховка. В края на разговора брокерът го попитал за неговия имейл.- Нямам – отговорил търговецът.- Нямате имейл и сте построили империя?! Представете си какъв щяхте да станете, ако имахте имейл – изумил се брокерът.Мъжът помислил за момент и отговорил:- Момче за всичко.“

„По време на блокадата евакуирали малкото момиченце от Ленинград. Наричали я Леночка. Фамилията си забравила, защото била много мъничка и измъчена. Тя изгубила цялото си семейство: майка си, баба си и голямото си братче…А нея я намерила специална бригада от изтощени момичета – по време на страшната блокадна зима ходели по апартаментите и търсели деца, чийто родители са загинали, или умирали. И ето, намерили Леночка и я евакуирали. Тя не помнела как возели децата в камион, който се пързалял по леда. Не помнела и как е попаднала в детския дом – толкова мъничка била. Като изтощено гномче с голяма глава и тънка шийка…И тя вече не искала да се храни. Това се случва при мускулна дистрофия. Тя лежала в постелята си, или седяла на столче до печката. Греела се. И мълчала. Мислили, че Леночка ще умре. Много евакуирани деца вече умрели от силно изтощение като нямали сили да се хранят и да живеят. И да играят. И да дишат…Но един ден еднокракият огняр, фронтовакът чичо Коля, на около двадесет години, навил от стара кърпа кукла. Някак разрязал, загънал, зашил и се получила грозна кукла. С химически молив нарисувал очички, устнички. И завъртулка за носле.Дал кукличката на Леночка и й казал много сериозно: „Ти, Леночка, люлей куклата. Учи я добре да се храни. Сега ти си й майка. И се грижи за нея по-добре. Виж каква е болнава и такава слабичка. Даже не плаче!”…И тази Леночка се вкопчила в куклата и я притиснала до себе си. Започнала да я люлее и да милва тънките ръчички. За обед хранила куклата с каша, шепнела й нещо ласкаво. И сама хапнала каша и залъче хляб. При евакуацията нямало разнообразие……Момиченцето оживяло. Защото тя не трябвало да умира: трябвало да се грижи за куклата, разбирате ли.“***КОГАТО ИМА ЗА КОГО ДА СЕ ГРИЖИШ – ТОВА Е ОГРОМНА СИЛА ЗА НЯКОИ ХОРА. За такива, като това момиченце. Което, когато пораснало, станало медицинска сестра и живяла дълги години. И ръцете й били винаги заети. А сърцето – пълно.Малко материали могат да се докоснат до нас, но този е просто великолепен. С поздравления към неоскотелите от власт и жажда за пари, заобикалящи ме приятели.Благодаря ви!

В един задушен юлски следобед на мегдана на село Гачево спря очукана хонда. Зад волана бе млада жена с прибрана в стегнат кок черна коса. Тя свали черните си очила и се загледа в напуканите плочки пред сградата на кметството. Извади кърпичка и избърса потното си чело. Не благоволи да слезе от колата. Седеше отпусната на седалката, вероятно чакаше някого. По едно време от кметството излезе чистачката, пълничка жена на пенсионна възраст. Новодошлата натисна клаксона и махна с ръка. На чистачката този начин на привикване й се видя нахален, но се усмихна и отиде да види какво иска нафуканата гражданка. – Здравейте, кметът дали е тук? – Не, излезе по работа, но предполагам скоро ще се върне. – А в селото дали има свободни имоти? – Къща ли търсите? – Не, по-скоро стая, където да се настаня. – Вие тукашна ли сте, не ви познавам? – Не, просто минавах и… мястото ми хареса. – Аха – отвърна чистачката и кимна, въпреки че бе крайно изненадана от чутото. – Има варианти. Например къщурката, в която живееше чичо ми, от години е свободна. Той почина и… – Какъв е наем искат собствениците? – О! Предполагам около двеста лева на месец, но все пак трябва да попитам братовчедите. – Добре, заинтересована съм. Дайте, моля, телефон за връзка! След като поговоря с кмета, ще хвърля едно око на имота. – Ей сегичка ще ви го дам. Ама не стойте в колата, заповядайте във фоайето на кметството. Има климатик. – Не, благодаря. Тук ще изчакам. – Както желаете. Няколко минути по-късно се появи кметът. Чистачката му махна и каза: – Госпожицата иска среща с теб. – Да заповяда – отвърна той и пухтейки се закатери по стълбите. Вратата на хондата се отвори с жално скърцане. Младата жена извади чифт алуминиеви патерици и се извърна настрани, за да може да измъкне краката си, които бяха изпънати и заради странната си вдървеност приличаха на излишен придатък към тялото. Коленете й бяха оковани в шини и не можеха да се сгъват. Обувките й – бяло сабо – за момент увиснаха на върховете на пръстите. Жената явно се чувстваше неудобно от вторачените в нея погледи. Стъпи на земята, подпря се на патериците и се изтласка нагоре с рязко движение на ръцете. Дори изправена в цял ръст изглеждаше дребна и немощна. Иначе бе по детски миловидна, въпреки че бръчиците около очите подсказваха, че е прехвърлила трийсетте. Кметът се почувства неудобно. Понечи да я подхване, но тя с махване на ръка му сигнализира, че не се нуждае от помощ. Тръгнаха към входа на сградата. Жената се придвижваше на леки подскоци, премествайки краката си едновременно напред. Стъпваше сковано на земята, понякога на цели стъпала, понякога на пети. Макар и тромава, походката й бе стабилна и като че ли нямаше опасност от падане. Обаче отпред имаше стълби… Жената изгледа с ужас стълбището. Никак не е лесно да се качваш по стълби, когато коленете ти не функционират. – Да ви помогна – рече кметът и се приближи. – Всъщност… имате ли нещо против да проведем разговора тук, за да не се мъча. Виждате, че имам проблеми с придвижването. – Да, разбира се. – Казвам се Карина Далевска. Бих искала да се заселя във вашето село. Разбрах, че има свободни квартири. По професия съм лекар, специалността ми е „Вътрешни болести“. Бих могла да помагам на болните тук. Предполагам, че тук има доста възрастни хора… – О, да. Разчитаме на един стар доктор, който обаче се вясва един път седмично. Но нямаме предвидени средства за… – Не е нужно да ми плащате. Кметът я изгледа подозрително. – Това е чудесно, но … – Имам диплома, ще ви я покажа. Практикувала съм седем години. – Хубаво. Безплатно? Наистина? – Да, безплатно. – Защо избрахте нашето село? – Природата ми хареса. – Добре, ще ви помогнем да се настаните. – Благодаря. – Карина се усмихна и заподрипва към колата си, очевидно доволна, че не се е наложило да изкачва стълби. Отне й повече от минута да се намести отново зад волана. Кметът и чистачката се спогледаха. Цялата тази работа им се виждаше странна. – На колко години сте? – Трийсет и две. – Значи ставате най-младата жителка на селото. – О! А дечица няма ли? – Идват няколко при бабите и дядовците си през лятото, но само за седмица–две. – Тъжна картинка. – Да, тъжна. Затворихме училището преди двайсет години. – Съжалявам. Малко по-късно Карина се договори за наема с братовчедите на чистачката. Те обещаха да й помогнат при пренасянето на багажа. – А вие тук сама ли… – подхвана кметът. – Да, сама ще живея тук. Стиснаха си ръцете и се разделиха. Хората се зарадваха, че в селото постоянно ще има лекар. С помощта на наемодателите Карина устрои импровизирана приемна в хола на къщата. Бе донесла нужните инструменти и консумативи, и можеше да си върши качествено работата. Още първия ден дойдоха няколко бабички. Те по-скоро целяха да проучат докторката, не че нямаха сериозни здравословни проблеми. Карина ги прегледа и им даде съвети. Те започнаха да я подпитват защо е дошла в това забутано село, защо работи без пари и как е пострадала. Но Карина нямаше намерение да разкрива нищо. Даде да се разбере, че не обича любопитковците. Седмица по-късно стана ясно, че мнозина ще намажат. Карина често отскачаше с колата до града, за да купува лекарства, които впоследствие раздаваше безплатно. Транспортираше тежкоболни в градската болница. Тя се справяше добре с шофирането, защото хондата бе специално пригодена за хора с недъзи на долните крайници. Селяните й се отблагодаряваха, като й даваха зеленчуци от градините си, яйца, ракия, луканки и печени кокошки. Първоначално тя приемаше неохотно подаръците, но после свикна с тази размяна на услуги за стоки. Постигнато бе негласно споразумение. Обаче в затворено общество, каквото бе село Гачево, неизвестностите не се толерираха. Те пораждаха напрежение. Карина не казваше нищо за себе си. Защо е дошла при непознати хора и защо им помага? Защо не споделя нищо за инцидента, при който е пострадала? Защо живее в изолация от близките си? Твърде много неща пораждаха любопитство. Когато тя плати болничния престой на едно циганче-сираче, из селото тръгнаха лоши слухове. Мнозина подозираха, че Карина харчи нечисти пари и се крие от някого, че вероятно е била пребита заради някакво прегрешение и сега изкупва вината си. Смятаха, че поведението й е ненормално. Все пак… сама жена. Иначе всички бяха доволни от медицинските й умения. Един шпионин, надничал през прозорчето на банята, докладва, че Карина се къпе, седнала на тоалетен стол. Сваляла шините, но пак не можела да си сгъва краката. Търкала се с гъба и плачела от болка. А накрая толкова се разтрепервала, че едва успявала да пристегне отново коленете си, които били нашарени с безброй белези. Гърдите й били хубави, нетипично хубави за саката жена. Докторката вече имаше лошо име. Неприязънта достигна своя връх, когато, година след пристигането си в селото, Карина наду корем. Бе бременна. Бабите изпаднаха в потрес, чудеха се кой е бащата. Подозрения тровеха малката провинциална общност. Дъртите мераклии се кълняха, че не са виновни. Как бе възможно сама жена, която отскача за не повече от час в града, да забременее. В къщата си тя, уж, бе приемала само пациенти. Бе изглеждало, че води затворен живот. Но някой я бе обладавал, без да се притеснява от недъгавостта й. „Дяволска работа“ – мърмореха бабите и се кръстеха. В кабинета на младата лекарка вече рядко се вясваха пациенти. Доверието бе разрушено. Някой пращаше доноси в полицията с надеждата Карина да бъде разследвана. Беше петъчен следобед. Кметът тъкмо се канеше да подремне на канапето в канцеларията си, когато някой почука на вратата. Сумтейки от досада, той отиде да отвори. На прага стоеше доктор Далевска. Беше се запъхтяла от изкачването на стълбите. Пред очите й се бе провесил кичур черна коса, който тя не можеше да отметне, защото се бе вкопчила в дръжките на патериците си. Пръстите й потреперваха, по челото й се търкулна капка пот. – Така не може да се работи! – каза тя и се намръщи. – Моля? – Из селото се разпространяват тъпи слухове и започвам да се дразня, а по принцип съм много спокоен човек. За това искам да поговорим. – Заповядайте, седнете! – Той й предложи стария протъркан фотьойл – най-свястната мебел в канцеларията. Карина се добра на подскоци до фотьойла и се тръшна на него, захвърляйки патериците, при което краката й подрипнаха и застинаха в хоризонтално положение. Обувките й, тип сабо, увиснаха за момент на пръстите, после изтопуркаха на пода. Малките боси стъпала клюмнаха навътре, сякаш в тях не бе останала капчица живот. Тя потърка наедрелия си корем и каза: – Вижте, местните имат различен манталитет, което е съвсем нормално. А аз съм градско чедо. – Съжалявам, че не ви харесва тук. – Напротив, харесва ми. Но вече не идват пациенти. Всички ме одумват. – Ще поговоря с хората – каза кметът и изгледа скептично младата лекарка. – Точно това смятах да ви помоля. Така… Сега ще ви разкажа моята история, а вие просто им я предайте, дословно. Става ли? – Става. – Пострадах преди две години. След като напазарувах в кварталния магазин, се опитах да заобиколя една паркирана отпред кола. Точно в този момент пиян шофьор помете въпросната кола и аз се оказах прикована към стената. Коленете ми станаха на сол. Шест месеца бях в болница. Годеникът ми първоначално ме подкрепяше, но като видя, че не се възстановявам, ме заряза. Не му се сърдя, разбирам го. Хирурзите се стараха много, но не се получи. Нали разбирате, смазани капачки, стави, хрущяли. Накрая просто ме сковаха криво-ляво, колкото да мога да стъпвам. И така… Все пак се радвам, че мога да ходя. Получих голямо обезщетение по делото. Канех се да дам всички пари за лечение, но след като се посъветвах със специалисти се отказах – никой не можеше да даде гаранции, че ще се възстановя. Върнах се на работа, но още първата седмица разбрах, че няма да се получат нещата. Твърде много стълби, твърде много обикаляне. А аз не можех да издържам дълго време на крак заради болките. Рискувах да се превърна в наркоманка. Реших да се заселя в провинцията и да помагам на болните, доколкото мога. После знаете… дойдох тук. А, за бебето! Копнея да си имам детенце. Обадих се на един бивш съученик, с когото преди цяла вечност бяхме гаджета. Той продължава да ергенства. Казах му, че съм инвалид, но искам да имам бебе. Той се нави да ме чука, без никакви други ангажименти. На връщане от града се отбивах при него – той има вила наблизо. Справи се отлично момчето, въпреки че в началото се чудеше как да процедира с проклетите ми крака. И взех, че заченах. Това е всичко. Кметът въздъхна. Впери тъжен поглед в изпружените й крака, надутия корем и изтерзаното от мъки фино лице. Каза: – Всичко ще се оправи, момичето ми. Помогна й да се изправи и да си обуе чехлите. Навела глава, тя закрета надолу, преодолявайки съсредоточено стъпало след стъпало. Патериците й поскърцваха при допира в мраморните плочи. За доктор Карина Далевска дойдоха по-добри времена. В кабинета й отново заприиждаха пациенти. А градината на наетата къща разцъфна под грижите на работливите баби, които се кълняха, че ще помагат за отглеждането на бебчето.

Една жена всеки ден правила хляб за семейството си, и оставяла един на перваза на прозореца за всеки гладен човек, който минавал от тук. Всеки ден един гърбушко идвал да го вземе, и вместо да изрази благодарност, докато си тръгва, той казвал тези думи: „злото, което правиш, остава с теб, доброто, което правиш се връща“. Това продължавало ден след ден. В един момент жената се ядосала: „нито дума на благодарност“ си казала тя. Всеки ден повтаря тези думи! Какво означава това?Един ден, се ядосала и решила да сложи край на това с него. “ трябва да се отърва от този гърбушко.“ Какво е направила? Добавила отрова към хляба, който е приготвила за него. Докато го слагала на прозореца, ръцете и започнали да треперят. “ какво правя?“ веднага го хвърлила в огъня, приготвила друг хляб и го оставила на перваза на прозореца. Както винаги дошъл гърбушкото, той взел хляба и изрекъл обичайните думи :“ Злото, което правиш остава с теб, доброто, което правиш се връща.“ И продължил по пътя си, без да осъзнава гнева, който расте в сърцето на жената. Всеки ден, когато жената слагала хляб на перваза, тя се молила за сина си, който е отишъл далеч да търси късмета си, да се върне жив и здрав, тъй като тя не го е чувала от месеци. Онази нощ тя чула да се чука на вратата. Когато я отворила, видяла сина си. Той станал много слаб, дрехите му били разкъсани . Бил гладен и слаб. Когато видял майка си, той казал: „мамо чудо е, че съм тук. Докато бях на няколко мили от дома ни, бях толкова гладен, че можех да умра. Но срещнах един стар гърбушко. Помолих го за някаква храна, а той беше така любезен да ми даде цял хляб, казвайки :“ Ето това ям всеки ден, днес ти го давам, защото ти трябва повече отколкото на мен.“ Чувайки тези думи, майка му пребледняла, и се подпряла на вратата, за да се подкрепи, Спомнила си отровния хляб, който е направила, и ако не го беше хвърлила в огъня, щеше да бъде изяден от сина и. Той щеше да е мъртъв. Тогава тя разбрала значението на думите: „Злото, което правиш, остава с теб, доброто ти се връща“. Поука: прави добро и не спирай да го правиш дори и да не е оценено в момента.

Баща и син търсели да купят камила. На пазара най евтината ищо годе хубава камила струвала две лири. Бащата казак скъпа е.
След месец пак на пазара същата камила струвала 14 лири. Бащата казал тази е за нас.
Сина тате преди беше 2 лири и каза, че е скъпа?
Ех Сине питали ме тогава дали имах 2лири.

Някога в Япония, в едно село живял мъдър стар самурай. Веднъж, докато преподавал уроци на учениците си, към него се приближил млад воин, известен със своята жестокост и груб характер.Любимият похват на този воин била провокацията. Той успявал да извади от равновесие своя противник, който приемайки неговото предизвикателство, заслепен от ярост започвал да прави грешка след грешка, в резултат на което губел битката.Младият боец се опитал да приложи своята техника и върху стария самурай. Започнал да го оскърбява и да го ругае, плюел и хвърлял камъни по него. Но мъдрият самурай останал невъзмутим и продължил със своите занимания. В края на деня, изморен и раздразнен от неуспеха си, младият воин си заминал.Учениците на самурая, учудени от поведението на своя учител, го попитали:- Но защо понесохте всички тези оскърбления и не го предизвикахте на бой? Нима се изплашихте от него?- Ако някой дойде при вас и ви носи някакъв дар, но вие не го приемете, кой ще е собственик на този дар? – отговорил на въпроса с въпрос самураят.- Ами предишният стопанин – този, който го носи. – казал един от учениците.- По същия начин стоят нещата със завистта, омразата и оскърбленията. Докато не ги приемеш, те принадлежат на този, който ти ги поднася.

– Никога не ми е било ясно как ме търпиш – попита тя,облягайки се на рамото му.- Аз не те търпя. Аз те обичам. Това са напълно различни неща.

„Един човек купил от пазара картофи. Когато се прибрал у дома видял, че в кошницата са му сложили картофи само отгоре, а отдолу била пълна с купчина камъни. Човекът не се върнал да търси сметка за това, че е бил измамен. Още в същия ден той простил на човека за неговата постъпка и продължил да си живее както преди, но повече не купувал картофи от същия търговец.Минали 7 години и един ден на вратата на човека се почукало. Когато отворил домакинът видял, че на прага на вратата стои същия търговец, който го излъгал едно време.– Здравейте, преди години ви измамих когато бях търговец на картофи, а не беше редно и сега идвам да поискам прошка от вас. – казал човекът.– Спомням си този случай, каквото било, било. Камъните в същия ден хвърлих в една яма и продължих напред, без да мисля повече за тях или за вас, а вие 7 години носите товара в сърцето си, ала днес е деня в който ще ви освободя от товара, защото ви прощавам!“

„Седях в ресторант… Мъж, говорещ по телефона, изведнъж започна да крещи от радост. Сервитьорът се стъписа, но мъжът извика:- Дай всичките кебапчета, добави и ориз от мен за всички! След 18 години чакане ще ставам баща!Всички в ресторанта ядоха безплатно, поздравиха го и си тръгнаха.Няколко дни по-късно видях същия човек на касата за билети с 3-4-годишно дете. Детето го нарече „татко“. Отидох при човека и го попитах защо е похарчил толкова пари и е черпил онази вечер?Мъжът разказа за инцидента с притеснение.- Имаше една стара двойка на страничната маса в този ден.Жената каза на мъжа си, след като разгледала менюто:- Иска ми се днес да ядем кебапчета с ориз.Съпругът ѝ тъжно погледна и отговори, че имат пари да си купят само супа.Чувствах се сякаш вряща вода се излива върху мен, когато чух това. Исках да им купя всички кебапчета и изиграх това фалшиво телефонно обаждане.Аз към мъжа:- Е, защо нахрани всички?Мъжът стана сериозен:- Ако бях помогнал на този човек открито, щеше да се срамува от немотията си. Даже когато помага, човек трябва да го направи достойно“…