Поезия

Бях до шопа
Срещнах попа
Купих си ракия
Сам ще се напия
Позор голям е, срам!!!
Как ще пиеш сам
От греха ще те избавя
Компания ще ти правя
Попе не ми трябват гости
Та нали са пости

Ех Родино , рай си за хайдуци.
Ти прогони синове и внуци.
Да се скитат цял живот в чужбина,
другаде да търсят те Родина!

О движение мрачно и ти жалко движение.
Дни на борба с лакти, юмруци, колене.
Епопея тъжна позната и вам,
в която и аз съм участвал сам.
Ооо спиркааа!
Два часа тълпи недоволни как рейса щурмуват.
Квартали изплашени тръпнат на боя с ревът.
Пристъпи ужасни, не знам за кой път.
Гъсти орди лазят в утринта мъглива,
тела изтерзани, потта ги облива.
Удар подир удар, рояк след рояк.
Кондукторът потен спира рейса пак и вика:
„ДОЛУ ОТ ВРАТИТЕ“……….
И ордите слизат с викове сърдити.
И аларма страшна въздуха разпра:
“ КАК НЕ ВИ Е СРАМ БЕ!? АМАН! ДО КОГА!?“
И под дъжд от думи, крясъци, закани,
за вратата всеки гледа някак да се хване,
изтерзани кости в рейса да намести,
и една колежка назад да измести.
Не признава никой ни сигнал, ни ред.
Всякой гледа само а бъде напред
и гърди геройски в рейса да сложи
и да се наложи някак…..ако може.
Виковете екнат! Паднали реват!
Идват и налитат, и падат и мрат!
Идват като тигри, падат като круши,
и пак се налепват отвън по сто души.
Ремаркето беше прилично на пещ,
задушно и пълно с въздух горещ, с миризми ужасни……
Кондукторски вик:
„СГЪСТИ СЕ НАПРЕД“
стъписва за миг.
Децата пищяха изплашени, бледи,
притиснати здраво до едри съседи.
Борбата кипеше отвътре, отвън,
на всеки в очите гореше огън.
Болнави и здрави, от различни раси,
ритаха,пищяха, деряха гласа си,
вземаха участие в неравния бой.
Майката мълвеше: “ Сине не се бой!
Ритни тоз чичко в тлъстия корем!“
И детето рита, рита здраво хем…..
А старата баба, що едва се люшка,
някого в ребрата с бастуна си мушка.
Попът някак страстно девойката стиска.
„О, боже прости му!!!“ И той без да иска…….
На другата спирка, чакащите орди,
посрещат геройски идещите, горди,
бесни и шумящи……
“ Ооооо , геройски час!!!“
Въздуха не стига, мазолите не траят,
чадър се пречупва, дръжките остаят.
И сладката радост до крак да измрат,
пред тази опашка, на тоз кръстопът.
Опашката цяла сега нази гледа:
„ТОЗ РЕЙС ШИРОК Е, ЩЕ НИ ПОБЕРЕ!
АКО НЕ СЕ КАЧИМ, ДА МРЕМ ПО-ДОБРЕ!!!“
Няма веч оружие, има хекатомба.
Всякой чадър меч е, всяка чанта бомба.
Всяко нещо удар, всяка душа плам,
чанти и чадъри изчезнаха там……
„ГРАБВАЙТЕ ТЕЛАТА!“-някой си изкряска,
и една контрола изхвръкна завчаска.
Като демон синкав над черен рояк,
опашката тръпне, друг път не видяла,
контролата градска, такъв бой да е яла.
Шофьорът зарадван и цял засиял,
намира къде е най-голямата кал,
на рейса внезапно той удря спирачка,
за сетен път всичко добре да омачка.
И днес йощ легенди за нас се разправят,
че паметник бронзов, на нас ще направят.
ВИСОКО ИЗПРАВЕН, ОСТАНАЛ ПО ПОТНИК,
БЕДЕН, ИЗСТРАДАЛ, ПЪТУВАЩ РАБОТНИК…

БАБА ДАНА
ПЪТЯ ЗА НАРЕЧЕН ХВАНА Напоследък баба Дана
сприхава и нервна стана.
Ходи смръщена, сърдита
като хала страховита.
Хока де когото свари-
дружки и съседки стари,
внуците, снахата Гица…
Даже селската кметица
скастри като остра брадва.
Нищо вече не я радва.
Секна й и апетита,
че гризе я мъка скрита,
въглен й гори в душата,
че я мъчи самотата.
От години е вдовица.
Бе мъжът й пияница,
бял ден не видя с Илия.
Пък и тя, защо да крия,
бе на Коста мераклия.
Но онази халосия
баба Неда го отмъкна
и душата й помръкна.
Нощем Дана не заспива,
денем ходи – хала дива.
Погледът й мрачен, див,
нервите й са пред срив.
Дните й текат усилни,
докторите са безсилни,
лек за Дана да намерят –
нервите й чак треперят.
И при врачка ходи даже
лек за нерви да й каже.
Гледа врачката, врачува,
и магии прави – струва
със оловото, с метлата
да прогони от душата
Данината мъка черна –
болест страшна и неверна.
Чудото и тя не стори ,
болестта й не пребори.

Но един ден стрина Гана
с Дана разговор подхвана:
– Дано, спри да страдаш вече,
заминавай за Наречен!
Нервни кризи, срив сърдечен,
знам, лекуват във Наречен.
Нервите си ще оправиш,
даже Коста ще забравиш.
Има там мъже засмени –
все „свободни“, все „ергени“,
болни, тънки и дебели,
за любов са закопнели.
Всяка вечер на забава,
ще танцуваш до забрава.
А пътеките в горите
са места за срещи скрити.
Тръгвай , Дано, хващай влака,
там късметът ти те чака!
От надежди окрилена,
хвана баба Дана трена..
После дълго тя се друса
до Наречен с автобуса.
Щом „площада“ с взор обгърна,
баба Дана пак посърна:
„ Боже, в тази пустош дива,
тук-там шава душа жива.
Де са страстните „ергени“
със мераци заредени?
Де са тез пътеки горски,
май измислици са хорски?
И отчаяна, унила,
куфара с последна сила
през курорта тя повлече,
Свечеряваше се вече,
щом пристигна изпотена.
Бе набързо настанена
в една стая със две баби,
стари, сбръчкани и слаби.
Със надеждица в душата
влезе Дана столовата,
но я гледката попари-
пълно бе с мъже, но стари
и болнави индивиди –
повечето инвалиди.
Пак увисна и ченето:
Може пък във кафенето
да открия свестен мъж,
то не става изведнъж!
Но надява се напразно,
кафенето беше празно
че затвори го отдавна,
„демокрацията славна“
Дана много се отчая:

„Път напразно бъхтих, зная!
Ще полегна да почина,
утре пък ще си замина.“
Двете баби спят дълбоко,
„бичат дъски“ нашироко,
Преди залез са заспали,
хъркат като десет хали.
А луната пълнолика
във душата й бърника,
гони съня от очите,
че е нервна – хич на пита.

„Но какво дочувам вънка?
На китара някой дрънка
песничка от младостта ми“
Май, че в кръчмата отсреща,
има веселба гореща.
Разсъни се баба Дана,
от леглото бързо стана,
новата пола облече,
метна сърмено елече,
поприглади си косите,
сложи сенки на очите,
на лицето пудра тури,
обу новите кондури
и покана без да чака,
към „купона“ тръгна в мрака…
Цяла вечер там танцува,
с кавалерите флиртува,
яде чеверме родопско,
дегустира вино „попско“
и в добро настроение
пя песни с вдъхновение.
Като в романтичен сън,
срещна изгрева навън
със един вдовец чаровен,
малко сбръчкан, но гальовен,
който си призна зарана,
че е влюбен вече в Дана…
Вярвате или не щете,
Дана цъфна като цвете.
Без нагревки и масажи,
без лекарства скъпи. Даже
вани „перлени“ не прави.
Кавалерът струва-прави,
излекува баба Дана
за една курортна смяна.
Да, Наречен чудо прави,
всички се завръщат здрави
и са бодри и засмени
чак до следващите смени.

СЪВРЕМЕННИЯТ​ МЪЖ:
Харесвахме мъже в черно.
Но вече туй не е модерно,
че всичко мъжко полудя по свежи дрехи на цветя.
При тези хубави одежди,
как да не оскубеш вежди?!
Дори за нужно се намира, ръце, крака да епилира.
Преди се ваеха телата на двора,
с правата лопата, цепеха дърва кубици…
Но днес са модни алхимици – широки, силни в рамената… Но как ли ги държат краката?!
В казармата държаха пушки, сега не сменят даже крушки.
В строя днес не маршируват, парцалки в мола-а пазаруват.
И макар да са с бради, очаквам някой да роди…
Спасете ни от тази карма,
ВЪРНЕТЕ РОДНАТА КАЗАРМА!

Мичта Утивай си, за тебе вече не ми дреми,
ни съ убръщай ич назат дури,
за цял живот натрупа ми прублеми,
ко си мъ зяпналъ – въри, въри.

Тъй кът тъ гледам с тая избиляла фуста
и с тес дрънкулки- дету викаш им гирдан,
съ срамя извън къшти да тъ пусна,
па камо ли на селския мигдан.

Майка ти, как щяла тъ приеми,
ми тя, нали ут теп съ утърва.
Утивъй си, чи дяволът штъ земи,
най-посли и аз да съ родя.

Иди сега и дрехите си сбирай!
То кви ли дрехи, сички са ф петна?
Каквото твое видиш, гу прибирай,
дан земъ съ убъркам и гу изпира.

И чехълът дет запирами вратата…
То другия и ас не знам къдей,
май с него ти замеряши кузата,
щот цял ден срешту теби блей.

Хваштай влака, с тебе ши приключвам,
ку ни гу фаниш- утивай си пеша!
Ас къщата утвсякъди заключвам,
утивъм в хоримака да съ утиша.

ШИ Й ГУ КАЖА НЯКУЙ ДЕН…

Аз съм българче!
Не мога,
без ракия да живея.
Искам да съм като Ботев,
но да пиша не умея.
Аз съм българче свободно,
над закона аз живея.
Всичко българско и родно
ще продам, ако успея.
Аз съм българче и расна,
в дни на преход, в мътно време.
Син съм на земя прекрасна:
Хайде да я окрадеме!
Аз съм българче и зная –
таз земя е най-прекрасна,
Имам ли пари и връзки
в обществото ще израстна.
Аз съм българче обичам,
наште планини зелени.
Във боклук да се зария –
първа радост е за мене.

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
Ям лекарства и ваксини –
ще живея сто години.

Ода за всички биещи се да живеят в София!
Аз съм българче щастливо –
купих си апартамент!
Май стените са накриво,
но нали си е за мен!
Кредита е първа стъпка –
почваш с банката борба.
То си е голяма тръпка,
ако жив си след това.
Чакаш смело кота било.
с други думи – груб строеж.
И ти става много мило,
сякаш с болка ти растеш.
После идва дограмата –
пее твоето сърце.
Кондензира по стената,
но си имаш PVC.
Ето майсторите сръчно
ще шпакловат две стени.
Обясняват ти научно
всички нови кривини.
После плочки, гипс-картони,
майстор нов и нов късмет –
пренарежда без фасони
уж прекрасния паркет.
Иде шкаф, след него втори –
тук очукан, там сгрешен.
Но със майстор не се спори –
той е майстор, ти кретен.
И накрая, без съмнение,
си щастливец, ако ток,
след година закъснение,
има в новия ти блок…

Не съм придирчив и не искам кралица
облечена в скъп тоалет,
ерген съм, живея си сам в Цалапица
и търся жена в интернет.

Преровил съм барем хиляда обяви
на всички свободни жени
и всичките млади, красиви и здрави –
ох, котьо! Със кеф ги вземи!

Початих си малко с чаровна блондинка –
красавица горда от сой,
И тя си живеела вкъщи саминка
и търсела своя герой.

Аха да я взема, но нещо ми скимна,
че изборът беше богат,
и рекох си: „Що да не взема да мина
за малко и в другия чат.“

А там си набарах чаровна брюнетка –
девица, кажи го речи,
и четири дена със тази кокетка
си правихме мили очи.

Реших да опитам с червенокоса,
намерих си бързо една
поставих й даже директно въпроса:
„Ще станеш ли моя жена?”

Макар че прие, я оставих да чака,
че има и още жени
готови за брак… и прекрасна е всяка.
Ох, котьо, със кеф се жени!

И дълго избирах, и много се мотках,
намирах им някой кусур.
Едната докарваше малко на котка,
а другата – жив чукундур.

Накрая си казах: „Ей таз ще я взема,
на фаца изглежда добре –
и млада, и здрава, таман й е време
да ражда, мете и пере.”

Облякох си чистото нова фланелка
и купих един карамфил…
Обаче… посреща ме пухкава лелка
и вика: ”Люлю, че си мил!”

Бре холан! Навярно е станала грешка?
Че ти си поне на шейсет!
А тя ме пощипна и рече с насмешка:
„Добре си дошъл в интернет!“

Изтрих се от чата, ерген ще си бъда,
че с моя каръшки късмет,
току съм пристанал на дядо си Гъдьо –
и той замомен в интернет…

Откакто свят светува,
мъжът за женски харем си бленува.
Ама проклето чудо е жената,
все проваля му мечтата…

„Не се опитвай да набиеш каквото и да е в женска глава, след като по надолу има по – подходящо място за това … „

Стъпвам тихо като нилска треска в Азия.
Пържолата ти ли? – Мухата пак полази я.
За политиците, свинете – евтаназия.
Каква е тази селска рима – мразя я. 
Урагани, трусове и горски пожари.
Дали ще бъде пак студено през февруари?
Като гледам идва края на света.. 
Дано да не взема девствен да умра.
Знаеш ли какъв ми е тумора ?
Имам празна дупка в областта на хумора.
Знаеш ли къде да си насочиш омразата? 
В парламента с тръбен ключ – там е проказата.
Искам да видя няква автентичност.. 
Много яки путки неприлични до приличност.
Пари и власт да има за народа на мода.
Ако не мислиш така не си от мойта порода.
Но не щеме ний богатства не щеме и пари. 
Искаме да псуваме високите цени.
Дванадесет – годишна моя изгоро, 
по кутия на ден ли пушиш марлборо? 
И стига с тези песни за наркотици и трева.. 
Писна ми от вас бе, майка ви да еб@!
Пускам новините и министъра ми вика :
С дамата пика сме лика прилика.. 
Двама с нея возим се, а народа ни тика. 
С това приключва моя кратък стих. 
Ти кажи наздраве, аз ще кажа апчих.

СРЕЩА С ЧУМАТА Излязъл бях за гъби в планината.Вървях в гората, гледах си в краката,когато, иззад боровата шума,изникна една африканска чума.

Тя кàза:

– Аз съм чума по свинете!

От мене няма никакво спасение!

Гответе се за свински погребения!

Аз ú отвърнах:

– Я не се занасяй!

Не се разхвалвай и не се възнасяй!

Тя, чумата във нашата родина,

пристигна преди тридесет години!

Земята ни съвсем опустоши!

Заводите ни всички разруши!

Не само чума – беше и проказа!

И самолетите ни, и ракетите наряза.

Засегна и съдебната система –

в страната ни и справедливост нема!

Държавата ни с дългове зароби –

потомците ни ще превърне в роби.

След този страшен, повсеместен крах,

от свинска чума ли ще ни е страх?

Носи той чорапи бели,
не са прани три недели,
нейде, ако ги остави,
те ще си останат прави!

Настане вечер, ракия налеем, мезета обсипят хола ни тесен. Музика задумка, климатик повее, животът отдалеч мяза на песен!