-Пррррр, юруш, да еба ваш’та мама де’еба, ръйш ли! – извика Петко подир овцете си. Беше около седем часа привечер и бай ви Петко закъсняваше с около половин час да ги прибере. Обиновено това ставаше около 6.30, ама беше задрямал по- рано, та чак сега се беше събудил.
Петко беше дърт чобанин, и като всеки един такъв разбираше основно от две неща- как да разговаря с овцете по един разбираем за тях начин, и как да жули рикия.
– Х’ари в’ърете де’еба, мама ви де’еба,- деликатно им подхвърли той, защото вече можеше да усети вкуса на дяволското питие в устата си.- Бре, бре, бреее, да ва’еба, бреее!
Стария рунгел забеляза, че поне половината от овцете му отказват да помръднат и като че ли се бяха втренчили в нещо.
– Мамицата ви къдрава, що не доождате, бря?- развика се бай Петко, и се затътри към средата на стадото да види какво става.
А там беше застанал кротко един съвсем жив другоселец или по-точно казано другопланетец, а бе направо извънземен -такъв един малък, около кинта и двайсет, с голяма глава и големи очи.
– Ъ, к’во я туй, уа?- изрече на глас бай Петко, и преди извънземния да успее да обясни, че дошъл да донесе технически прогрес на хората и най-накрая Земята да бъде приобщена към Галактическата Федерация, беше излюскан с гегата през устата.
– Ни мъ гледай, бегай, мама ти сива де’еба! Ти баш мойте офси ли ши крадеш?
Извънземният забрави и за бластери, и за телекинеза и за всичко, опитвайки се да избяга. Бай Петко го гонеше и псуваше из полето. Селянинът беше зъл, а брястовицата му два пъти по-зла. Извънземният се спъна, падна връз един камък и си разби брадата. А старият джентълмен го смля от бой. Би го толкова много, че накрая светлосивата му кожа беше станала тъмносиня.
– И затова не мисля, че трябва да приемаме земляните в нашият съюз все още – обясняваше извънземният на другарите си седмица след това.
– Мама му шийба на туй малкото ,ако го видя пак! – канеше се бай Петко докато жулеше от първака една вечер…
