Browsing Category

Лято

Лято

Събуждам се с варненски чайки в бургаския ми хотел

Събуждам се с варненски чайки в бургаския ми хотел; закусвам карнобатска гроздова с македонско мезе; шефът ми – павликенец – ни отпуска „габровски“ премии; а колежката ми жужи на главата като русенски комар. А в края на деня жадувам за нещо пернишко! Винкел!

 
Лято

Лятото дойде

Лятото дойде. Астролозите предсказват, че количеството експерти в интернет рязко ще намалее, защото ще ги заведат на село, при баба.

 
Лято

Ранно лято

Ранно лято. Навън едно мрачно, у нас едно скучно. Моят мъж седи на компа и слуша музика, аз пълня чушки в кухнята и сумтя, май бяхме скарани за нещо… Сигурно щото ме е накарал да готвя. Пак. Напълних тъпите чушки и се преместих да сумтя в хола. Явно сумтенето е било успешно, защото моя изведнъж предложи да идем да ми купи обувки. Речено – сторено, след 3 минути и половина бях готова на вратата, само каишка между зъбите нямах и опашка да въртя в неистова радост. Отиваме на главната, избирам чепици, меря, фръцкам се… най-накрая купуваме едни… с еййй такъв ток, сестро! Директно си тръгвам с тях от магазина, старите в кофата. И така, вървя доволна и грациозна като нахранена свиня и зяпам витрините, хванала мъжо под ръка, за равновесие. 
– Оуу какво бельооо, особено тия червените гащи! Червени ли? По дяволите… ЧУШКИТЕ!!!
– „Кви чушки, ма?“
Е кви… нали ги пъхнах във фурната и… тръгнахме за обувки… Тичай към паркинга за колата, защото аз не мога да тичам, като стигна до булеварда ще хвана такси и идвам. Тръгна да тича завалията, аз забързвам ход, защото егаси токчетата. След някакви минути ми звъни телефона… Викам, край, съседката, всичко е на пепел… Тц… моя:
– Дей**твоята мама, картата за паркинга е в теб! Търчи!
Океййй, почвам да търча както мога, защото нали, егаси токчетата. Криво ляво се довлачих до колата, кюфнах се вътре, под звуците на гробовна тишина, връчих му картата и айде газ. Той мълчи и кара, аз правя схеми как като видя пушека от кухнята, ще скачам в движение от колата. Стигаме на нашата улица, разминаваме се с полицейска кола. 
– Ето, тия сигурно от нас идат“…
Аз вече разкопчавам колана и си мисля – колко кокали ще потроша… ако скоча. Стигаме до входа, няма пожарни, няма нищо… Ааа, те сигурно са отпред. Ба, не мирише на изгоряло бе… Мълчание… И във входа не мирише, и пред нашата врата не мирише, изобщо тихо и кротко и не миришещо на въглен и преждевременна смърт. Втурваме се вътре, моя пред мен и аха да надникна боязливо в кухнята, чувам…
– Д*еба твойта мама залисана, не си включила фурната, ма!
После отидохме за маратонки, щото аз и за маратонки мрънках…