Browsing Category

Войници

loading...
Войници

В нашата новобранска рота пристигна полковник

 

Ден 1. В нашата новобранска рота пристигна полковник. Каза ни, че ротата ще се използва за мироопазващи и диверсионни операции по нова методика. До привършване на подготовката живи едва ли ще останат. Ако има несъгласни, да пишат рапорт. Разстрела е гарантиран. Ще се плащат и разноските за погребение, особено за салюти. Шокирани сме…
Ден 2. Дойде новия старшина. С обучението ще се занимава лично той. Ще се обучаваме по особено секретна методика и техника “болгарнинджа”, за която и преподаващите нищо не знаят. Строго секретно. За демонстрация старшината уви около палеца си три метра бодлива тел. После изяде каската на ефрейтор Душегубов. Пак изпаднахме в шок.
Ден 3. Изясни се, че по повод на разстрела полковника се е помайтапил. Нищо, като се видим ще се посмеем. След обучението.
Ден 5. Учихме се да ровим бързо ями по метода на бобрите. После ги прескачахме. В края на занятието всеки прескачаше десетметрови ями.
Ден 6. Почивахме.
Ден 7. За стимулиране на отскокливостта старшината опъна бодлива тел над ямите и пусна 3ф. 220v 400 Hz. Петнадесет метра – детска игра за нас.
Ден 9. Учихме се да прескачаме огради. С двуметровите нямахме проблеми. С помощта на мъдрия старшина, бодливата тел, тока и планки с набити гвоздеи се научихме да прескачаме петметрови прегради. През нощта цялата рота избяга в селската дискотека. Оградата е само три метра.
Ден 10. Дойдоха взвод кечаджии. Построиха тренировъчна преграда 7 метра, тъй като човек физически не може да преодолеее такава височина. Под ръководството на старшината, тока и планката с гвоздеи се научихме да прескачаме 7 метрови огради. Вечерта пак бяхме на дискотека. Влязохме през покрива. Ако човек не може да прескочи 7-метрова ограда, може да я прелети. С барутни ускорители.
Ден 11. Учим се да пълзим по стените. Не се получава от първия път. Старшината ни каза, че и магаре може да се научи да пълзи по стени.
Ден 12. Пълзим нелошо, но често падаме долу. Старшината ни сложи пак дъската с гвоздеи. На нея падна редник Некрофилов. Гвоздеите се огънаха, Некрофилов не пострада. Вечерта сменихме туба нафта за две бутилки ракия. Релаксирахме.
Ден 13. Уверено пълзим по стените. Душегубов се бои от височината и на нивото на шестия етаж започва да повръща. Не пада, защото старшината обеща да му скъса задника.
Ден 14. Най-сетне дойде командира на подразделението капитан Дърваров. Нареди на старшината да постави капани за бягащите през нощта. Заплаши ни, че собственоръчно ще отпори кожата на всеки хванат в капан.
Ден 15. Старшината пристигна със синя физиономия. Попадна в собствения си капан, които редник Петров откри и премести на друго място. Цял ден се чудихме как старшината ще си скъса задника сам. Не дочакахме зрелища. Вечерта усилено търсихме капани и сюрпризи. В числото на трофеите попаднаха: 6 противотанкови мини, 10 автомата Калашников, три ерпегета, пет пистолета за подводна стрелба и две стенобитни оръдия с титанов сърдечник. Не се сдържахме и поставихме капани на интересни места.
Ден 16. Старшината попадна на два капана и приличаше на прясно боядисан хамелеон. Спомена родителите на цялата рота. Учихме се да мятаме вилици и лъжици. Защото старшината ни каза, че и последния глупак може да мята ножове. Утре ще мятаме чадъри.
Ден 17. Мятахме български чадър. Пробива петсантиметова дъска от 70 метра. Браво на завод Арсенал! Старшината ни демонстрира същото упражнение от 100 метра. Е той е специалист все пак. Старшината ни каза, че има модел с титановолфрамови пръчки които пробиват спокойно тухли четворки от 200 метра. Вечерта прескочихме оградата и пробвахме реактивен бумеранг по един кокошарник.
Ден 18. Дойде командира и ни разказа, че снощи в курника на един местен абориген е влетял метеорит. Строшил оградата, стената и убил три кокошки. Труповете им са негодни за индентификация. Перата аборигена реши да изпрати във фонда на мира. Ние заявихме, че при нас всичко е спокойно.
Ден 19. Обучавахме се да бъдем невидими за противника. Разделихме се на двойки и играхме на жмичка.
Ден 20. Обучавахме се да бъдем не само невидими, но и нечути, тъй като мъдрият старшина ни привърза звънчета на краката. След няколко стимулиращи ритници това се получи толкова сполучливо, че някой открадна цигарите на старшината. Изяснихме, че това е редник Смотлев, който даже е изпушил половин кутия. Старшината се ядоса и започна да псува по нинджански… два часа ние добросъвестно конспектирахме псувни. Трябва да се знае все пак как да се общува в тила на врага и с местното аборигенско население.
Ден 21. Старшината домъкна противокражбени устройства, реагиращи на вибрация. Нахлузи ни ги за затвърждаване на навиците. Продължихме да се обучаваме по невидимост, но скоро се отказахме тъй като устройството виеше при прелитането на муха на разстояние 300 метра. Освен това се нарушаваше секретността и местните жители можеха да помислят че някой краде добитък, тъй като по легендировка ние бяхме ферма за развъждане на елитни улични кучета.
Ден 22. Обучавахме се в прицелно хвърляне на шурикени по движещи се предмети – летящи алуминиеви чинии. Прелетя ято диви патици. Решихме да пробваме. Убихме двеста. После си помислихме, къде ще денем толкова месо? Продадохме го в селото. Купихме си шампанско и пихме за упокой на душите им по обичая на нинджите.
Ден 23. Разбрахме, че барутните ускорители са кът и трябва да ги икономисваме. Изпълнявахме упражнение по бързо завиване на тюрбани.
Ден 24. Дойде старшината. Обяви, че вечерта ще направим контролно излизане по местността. Първо за попълване на продоволствените запаси. Второ, за проверка усвояемостта на материала. Бойната задача бе да се проникне незабелязано в кооперативнта градина и да се извади половин декар картофи и зеле. Задачата изпълнихме успешно. Даже я преизпълнихме.
Ден 25. На сутринта дойде председателя на кооперацията с треперещи ръце, бърборейки неразбрано. След Процедурата на старшината, състояща се в изпиване на две ракии на гладно ни се удаде да разберем, че през нощта в неговата лична градина е върлувала нечиста сила. Следи няма, всички овошки са изчезнали. Десет каракачански овчарки охраняващи градината нищо не са видели и чули. За да не умре от глад върнахме половината на селския.
Ден 26. При командира пак дойде председателя на кооперацията. Целия треперещ. След 5 ракии на гладно той каза, че през нощта е поникнала цяла овощна градина, бостан със дини, а в средата на градината има двайсетметрова елха. Пет тежковъоръжени полицаи са пазили и никой нищо не е видял. Командирът му обеща да му съдейства. Изясни се, че елхата по погрешка е засята от редник Мехлюзов с цел заблуждение на вероятния противник.
Ден 27. Днес старшината ни похвали. Каза, че и такива идиоти може да се научат на полезни неща. Разбира се, не можем да пълзим по таваните като обикновени мухи, необучени в изкуството на нинджа, но за тренировка той ни налепи мухи по тавана и ние пълзяхме и ги отлепихме до една.
Ден 28. Някой от ротата по погрешка попита старшината какви пистолети и автомати предпочитат нинджите. Старшината подпали като Балканче и ни прочете лекция за това, как нинджите с един гвоздей може да претрепят цяла пехотна рота. Ръката на старшината е тежка (знаем го) и не преувеличава. А всякакви там пистолети само смъкват надолу гащите на истинските нинджи. Старшината ни каза под секрет, че ако грамотно хвърлим стол, може да съборим и вертолет. За гаранция, разбира се, най-добре е да се хвърлят два стола. Един в муцуната, един в опашката. Ако краката на стола са от волфрамов карбид, то и танка не е преграда.
Ден 29. Обучавахме се да хвърляме куршуми от пистолет Макаров. Към края на деня Петров така добре се обучи, че улучваше мишената от сто метра, въпреки че, стреляйки с пистолета не улучи нито веднъж. Истински нинджа. Старшината ни заповяда да подготвим по-големи мишени за стрелба с гири.
Ден 30. Обучавахме се да ловим куршуми със зъби. За демонстрацията старшината си сложи специално чене с титанови зъби. Заради икономии вместо куршуми ползвахме жълъди.
Ден 31. Тежък ден. Сутринта капитана и старшината донесоха един чувал с бутилки. За тренировка ги счукахме с голи ръце, а после играхме право хоро върху парчетата. Вечерта старшината с потаен глас ни заповяда да се съберем в тренировъчната зала с прибори за нощно виждане. Започна истинската част от обучението по болгарнинджа. В пълна тъмнина, заради мерките за секретност, заобиколихме старшината. И той ни каза основния принцип. Да шокираш противника. Старшината извика Петров да го нападне. Петров замахна с ръка. Старшината отстъпи крачка назад и започна странни движения, наподобаващи канкан, само че с особено извиване на ханша. Петров зяпна от учудване. В следващия момент старшината направи крачка вляво, здраво изрита Петров по топките, мина зад гърба му и с корда 0.45 започна да изпълнява удушаваща техника. Петров падна, старшината направи двоен пирует, премина на бегом тавана и застана от другата му страна. Бяхме шокирани. Старшината ни пусна музика и започнахме от канкана. Тренирахме цяла нощ.
Ден 32. Учихме се да се бием с хладни оръжия. За оръжие използвахме дръжките на кирки. Накрая подържахме истински меч. Аз даже го пробвах със зъби. Истински.
Ден 33. Продължихме обучението с хладни оръжия. Старшината ни направи демострация по бързо одиране на заек с бръснарско ножче. После ние тренирахме. Месото събрахме и вечерта хапнахме заешко. Пихме за упокой на душите им. После лазихме по тавана и бихме мухи.
Ден 34. Дойде председателят на кооперацията. С много треперещи ръце. Разказа ни, че на сутринта като отишъл да храни зайците, намерил вътре каракачанките, кротко пасящи трева. След стандартната процедура на старшината си тръгна огорчен. Цял ден тренирахме координация на движенията на езика при прицелване и изстрелване на плюнка по мухи. Старшината ни каза, че при упорити тренировки с плюнка може да се убие и слон.
Ден 35. Дойде пак председателя. С изключително треперещи ръце. Не можеше да говори. Само ръкомахаше и сочеше към кооперацията. Под командата на мъдрия ни старшина отидохме там. Какво да видим. Зайчарника беше надупчен като швейцарско сирене. По тревата се разхождаха зли нутрии, а каракачанките кротко лежаха на покрива, тревожно и уплашено гледайки надолу. Старшината издаде особено свирене, от което козината на нутриите окапа и те се натръшкаха за секунди на земята. След това председателя подписа протокол за неиздаване на държавни тайни. После се обучавахме да пълзим по стени с огледала по метода на мухите. Добре, че сме тренирани и падането върху гвоздеите не ни прави впечатление. Вечерта беше скучно. Всички мухи бяха избягали. За това пък направихме един лов на хлебарки с приборите за нощно виждане.
Ден 36. Хванатите хлебарки боядисахме в синьо със зелен кант и продадохме в зоомагазина като екзотични паяци от Коморските острови. Вечерта празнувахме 36 ден на обучението.
Ден 37. Косихме трева. С голи ръце, защото мъдрия старшина каза, че всеки глупак може да коси с косачка.
Ден 38. Обучавахме се да летим с въздушни балони. Петров се закачи на двайсет киловолтов далекопровод, но оживя. Прелитащото ято гълъби от удивление попадна в плосък свредел.
Ден 39. Дойде председателят и каза, че пуйките му са се побъркали и са си устроили масов стриптийз. Попита дали да ги усмърти с лопата или да чака метеорита вечерта. Обяснихме му, че пуйките страдат от лятна шизофрения. А ние се питахме кой идиот е дал на пуйките да кълват марихуана. Смотлев си призна.
Ден 40. Обучавахме се на маскировка. Петров се вживя и маскирайки се като щъркел изяде три килограма жаби. После повръща. Дълго и мъчително. Некрофилов се престори на мъжки мечок и опъна една стръвница. Вечерта стръвницата чакаше на портала с три кошера мед и четири овена. Празнувахме с овнешко.
Ден 41. На сутринта дойде председателят и със сълзи на очи ни разказа, че кошерите му ги няма. Расовите овни също. Тъй като това беше последния ден на обучение в базата, почерпихме го с овнешко. Старшината по случай завършването на етапа поизнесе прочуствена реч и подари на подразделението един нинджански меч, който е държан от самия Маклауд.
Ден 42. Спахме до обяд. По едно време дойде един лейтенант и ни събуди. Събрахме си багажа. С цел спазване на секретност пътувахме в един хладилен прицеп до новия полигон близо до Дивдядово.
Ден 43. Пристигнахме на полигона. Разтоварихме багажа. След това тренирахме синхронно хъркане по леглата.
Ден 44. Дойде подполковник и ни съобщи, че той е началник на полигона. Каза ни, че ще усвояваме управление на армейски средства за придвижване.
Ден 45. Дойдоха инструктори и ни раздадоха мотоциклети. После ни прочетоха лекция, че мотоциклетите са три вида. Триколесни за деца и пенсионери, двуколесни – за обикновени хора и едноколесни за професионалисти. Рабира се, така е, и ние от опит знаем че еднокраките пехотинци най-добре бягат. Повозихме се добре, само дето инстукторите крещяха в несвяст, че телеграфните стълбове трябва да се заобикалят, а не да се минава през тях.
Ден 46. Инструкторите опънаха стоманени въжета. Но ние не се уплашихме и ги прегризвахме в движение. Като истински болгарнинджи…
Ден 47. Обучавахме се да прескачаме бариери. Петров пак се вживя и премина през тухлената бариера. Останалите елегантно прескачахме, държейки мотоциклетите в зъби. Инструкторите плакаха. От възхищение.
Ден 48. Инструкторите решиха да преминем на въздушни средства. Закараха ни в хангара с вертолетите. Некрофилов пробва опашното витло на единия със зъби, после отхапа антената. Инструкторите не забелязаха.
Ден 49. Започнахме с вертолетите. Те са абсолютно нови и никой не е летял с тях. Оказа се, че лопатките на винтовете им са титанови и не се поддават на ухапвания. Дойде инструктор и ни чете три часа – физически смисъл на теорията на полета на хеликоптери. След три часа Некрофилов, комуто омръзна да спи, го прекъсна по средата с думите че за нас е важно да знаем за коя ръчка да се държим при полет, а да управлява вертолет всеки глупак може.
Ден 50. Инструкторите ни показваха предназначението на агрегатите във вертолета. Петров веднага запита за предназначението на петте чифта червени педали в транспортния отсек, на което инструкторът отговори, че те са за аварийно развъртане на витлата при отказ на главния двигател. След това четири часа тернирахме на сухо да въртим педали.
Ден 51. Учихме се да излитаме. Аз веднага след излитането поставих вертолета с колесника нагоре. Инструктора, в резултат на непривичната гледка, загуби ориентация, но след това уверено приземи вертолета. От възторг го хвърляхме половин час във въздуха. Докато заспа.
Ден 52. Днес за Петров беше черния вторник. По време на полета той строши ръчките за управление и при кацането възникна проблем. Наложи се да го свалим с два стола – единия в носа, единия в опашката. Да ни видеше старшината…
Ден 53. Учихме се да летим в строй. Защо? Никой не можеше да отговори. После се обучавахме да преодоляваме препятствия. Полетите със слалом между дърветата са голямо забавление. И полезно, нарязахме 70 кубика дърва за зимата.
Ден 54. Отработвахме атаки по наземни цели. Петров имитираше сирена с цел максимален психологически ефект върху противника. Обаче сгрешихме и вместо мишенното поле атакувахме ферма за щрауси. Грешката си я забелязахме тогава, когато видяхме някакви огромни мутанти кокошки, панически бягащи през прозорците.
Ден 55. Дойде подполковника, бесен. Каза че заради уплахата мъжкият щраус е станал импотентен. Изразихме съчуствие. Посъветвахме го да изпрати щрауса на курсове по психотренинг по методиката на Зигмунд Фройд.
Ден 56. Завършваме обучението. Вечерта си направихме малък банкет. После тренирахме лазене по стени. И мухите бяха достатъчно. На другия ден ни очакваше стрелкови полигон.
Ден 57. Сутринта при строги мерки за секретност, маскирани като зелени барети отпътувахме за полигона. Пристигнахме и веднага ни назначиха инструктор. Той демонстрира уменията си като с плюнка от 15 метра извади окото на бягаща хлебарка.
Ден 58. Обучавахме се да стреляме с пистолети. С крака. С ръце всеки глупак може. Така или иначе, не ни е интересно. По-късно забелязахме че пистолетите може да се ползват като бумеранг. Лошо, но летят.
Ден 59. Показаха ни автомат Калашников. От гледна точка на нинджите това е добра тояга. А ако добре се заточи ножа, който се нарича щик, може да се коси трева. За зайци.
Ден 60. Учихме се да стреляме с автомати. За наш кеф изразходвахме 30 сандъка с патрони и окосихме тревата на цялото стрелбище. Гилзите, разбира се, събрахме с лопати.
Ден 61. Учихме се да разглобяваме и сглобяваме автомати. Петров сглоби от три различни автомата нещо, от което инструкторът ахна от възхищение.
Ден 62. Обучавахме се да стреляме със Стрела 3. Некрофилов пробва да стреля в окото на катеричка. Улучи. На огледа намерихме няколко опашки, едната от които свинска.
Ден 63. Обучавахме се да стреляме с минохвъргачка. Незабелязано сложихме над мината едно паве. При изстрела мината полетя на едната страна, а павето на друга. Инструкторът авторитетно заяви, че това е мина с разделяща се бойна глава.
Ден 65. Изучавахме оръдия. Теоретически. Защото инструкторът се бои даже да си представи резултатите от наши стрелби.
Ден 66. Най-сетне ни качиха на танк. Душегубов влезе първи. След три кръга от танка се извиха кълбета дим. Спря. Зрелището бе отвратително. От клаустрофобията съчетана с неустойчив вестибуларен апарат, Душегубов сърцераздирателно повръщал върху електромашинния усилвател на купола. Направил късо съединение. Включила се противопожарната инсталация. Инструкторът излезе от танка с измръзване на пръстите на ръцете 2 1/2 степени. Вечерта Душегубов направи тренировка на вестибуларния си апарат, ходейки по опънато на пода въже.
Ден 67. Учихме се да стреляме с танка. Преминавайки покрай храсталаците Некрофилов забеляза някакво движение и стреля с осколочно фугасен. От храстите с див рев и с бинокъл на гърдите изскочи мечката стръвница и започна да разхвърля кожата си. Ние се спуснахме след нея и я заловихме. Оказа се, че стръвницата не е мечка, а зла арабска терористка, специално изпратена от таен Пелменистански шпионски център. Терористката беше подложена на жестоко мъчение. Най-напред изскубнахме с кола маска косъм по косъм мустаците й. След това изрязахме ноктите и й изтрихме лака. Когато започнахме с гората на хълма, тя не издържа и си призна всичко. Записахме показанията. Изпратихме Некрофилов в лечебницата за проверка. Терористките са нещо опасно. Носят със себе си бактериологично и биологично оръжие.
Ден 68. Изпратихме терористката в центъра. На излизане тя крещеше Хуйвам, Хуйвам. Огледахме се, но човек с такава фамилия при нас нямаше. Объркала се е горката. След обяд учихме да хвърляме гранати по танка. Петров улучи дулото на танка, след което от вътрешността излезе танкист, целия в черни сажди и многократно спомена роднините на Петров по женска линия.
Ден 69. Сутринта ни вдигнаха много рано. Разбрахме, че ще ходим на нов полигон да усвояваме чудеса на диверсионната техника – делтаплани. С цел маскировка ни натовариха в една полупразна цистерна за изпомпване на фекални води с надпис “Златната ръка”. След тричасово пътуване пристигнахме на секретен полигон. Посрещна ни сержант Кънчо Кънчев, който за маскировка носеше на главата си шапка ушанка тип пустинна буря. Поизмихме се и решихме да се разтъпчем из секретния полигон. Наловихме змии и жаби и ги изпекохме за заблуда на вероятния противник.
Ден 70. Дойде сержантът и ни заведе в един бункер с противоатомна защита. Там съхраняваха строго секретните делтаплани. Сержанът ни чете лекция за принципа на действие на делтаплан с пулсово реактивен двигател. Оказа се, че реактивния двигател работи с метан, който с цел екологичност, се изработва от човешкия организъм. За целта в течение на три дни преди полети трябва да се мине на спец режим на хранене с усилено присъствие на бобови култури и кисело зеле. После ни показаха самия делтаплан. Чисто черен с надпис made in Bulgaria. Сержантът реши да ни покаже възможностите на делтаплана. Направи демонстрационен полет с елементи на висшия пилотаж. Разбрахме, че най-сложната фигура в пилотажа е поставянето на пластмасовата тръбичка, захранваща двигателя към работния газ.
Ден 73. След три дни усилено хранене със смилянски боб с кисело зеле дойде дългоочакваният момент. Сутринта започнахме подготовка за полети. Делтапланите бяха изнесени от бункера, привързаха ни с ремъци, към задника на всеки от нас присъединиха пластмасова тръбичка за захранване на реактивния двигател. Първи стартира редник Смотлев. Сержантът поднесе запалка тип Ронсон към соплото. Смотлев на тласъци излетя. Намирайки се на два метра във въздуха Смотлев изпусна управлението на вектора на тягата и делтаплана рязко започна да набира височина съпроводен със режещ звук пррррррррррррррррррр. Смотлев се изплаши. Опита се да кацне, но не успя. После се опита да спре притока на газ, но беше здраво привързан. Сержантът каза, че може да се прибере чак след като горивото свърши. Смотлев кръжа над полигона до полунощ и най-после се приземи. Останалите летяхме нормално с изключение на Душегубов, който след излитане започна да повръща. Двигателя загуби тяга и Душегубов се приземи на пет километра от полигона. После мъкна делтаплана на гръб.
Ден 74. Обучавахме се да катапултираме от учебен стенд. Петров катапултира така, че падна в гората. Върна се яхнал елен лопатар и с чувал гъби на гърба. Имайки примера с мечката стръвница, помислихме че Петров в обърнал резбата, защото лопатаря беше мъжки. Ударихме му ножа. После ядохме лопатарско с гъби и пихме за упокой на душата му.
Ден 77. След три дни зарядка с боб имахме нощно тактическо учение с бойни стрелби. За целта селското население в радиус от 30 километра бе евакуирано. Към десет вечерта излетяхме. Сержантът ни даваше старт със запалката, нахлузил изолиращ противогаз. В тъмнината объркахме мишенното поле и след трийсетминутно кръжене атакувахме светещи постройки. Бяха ни нещо познати. Петров включи сирената и от прозорците на сградата заизскачаха огромни кокошки мутанти. Обзе ни мрачно предчуствие. Бързо се върнахме на полигона.
Ден 78. Мирното селско население се завърна в родните села. По този случай ни устроиха малък банкет. Изядохме едно прасе и изпихме пет каси бира. Следобед дойде полковника от съседния полигон. Със сълзи на очи разказа, че сутринта е намерил всички щрауси с разстройство. До обяд разгребвал последиците от разстройството. Сержантът му каза за успокоение, че птичия тор е много скъп и може да го продаде на селяните.
Ден 79. Нашето обучение е към своя край, обяви капитан Дърваров, пристигайки на полигона. Дадоха ни десетдневен отпуск. След него заминаваме на мироопазваща мисия. В Пелменистан.”
Войници

Та за връщането на казармата

 

Та за връщането на казармата – онази прокоба, която плаши горките, крехки мъже и която посегателства над тяхната физическа и емоционална цялост.

Аз съм за пълно връщане на казармата, но при едно условие – тя да е достъпна и за майки. Ама майки на поне две деца и колкото по-буйни, толкова по-голямо предимство да имат!

Ехеееее, представям си:

Получавам призовката, нарамвам пушката и казвам на мъжа си – „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“. И тихо ще затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.

Страшно било в тази казарма – щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. А дано.

Да ми дадат един казан, па да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без всички да започнат да се кривулчат и да мърнкат „Ама точно тоооова ли!? Боооб…“. А майките в униформа ще хапват и все някоя ще се провикне „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.

Щяло да ме уплаши да търкам фугите с една четка за зъби и една кофа, да бе, да! Ще го правя, и то с голямото вселенско съзнание. Защото няма да се тревожа, че старшинката не си е написал домашното, че другият старшинка се е наакал в гащите, че свинското загаря, че на работа нещата са ми с две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на поредния старшинка, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи. Чудесно.

Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие.

Няма да сгъвам милионите чорапи в различни размери. Няма да диря из цялата къща разхвърляните на старшинките дрехи.

Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Че и въшките не са проблем, защото в казармата не връщат никого за въшки, и не се налага истерично се чудиш дали да ходиш на работа или да си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – бисквити, сокчета, саднвичи, вода, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, че и напазаруваното за вечерята довечера… извинете, отнесох се.

Та с това тежкото, да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Щото нали в казармата ще има тичане, маршируване, клекове, лицеви опори – е не ли всекидневен, безплатен фитнес?

Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки още преди доволно да се засмеем, ще сме потънали в дълбок сън чак до 6 часа.

А сутринта всички ще ставаме заедно, а не някои да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Защо го направи“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция.

И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Здраве желаем!“

Искам мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”

Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена и да започна да стрелям, да стрелям, да стрелям докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.

И когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “Но тя не иска пижамата на кончета, иска пижамата на зебри, а аз не знам къде е и тя не спира да реве!”, аз ще му кажа “Но, скъпи, аз съм в казармата. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Аз служа на Родината”. И ще затворя.

И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето.

И да не забравят след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.

А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка, която брани децата си с пушка в ръка?

loading...
Войници

Грузинци пишат писмо на сина си в армията

 

Грузинци пишат писмо на сина си в армията: „Скъпи Гога! Скоро свършва службата ти. Напиши ни, синко, какво искаш, как да те посрещнем. Може нова къща да ти построим, или пък невеста да ти потърсим, или кола да ти купим?“ Синът им отговаря: „Скъпи мои татко и мамо! Нищо не ми трябва: нито къщи, нито коли, нито жени. Купете ми едно прасе, кръстете го „старшина Петренко“, като се прибера да я заколя гадината“.

Войници

Разчуло се в казармата, че някой си продава семки за поумняване

 

Разчуло се в казармата, че някой си продава семки за поумняване. Отива старшината при войника и вика:
– Ти ли продаваш семки за поумняване?
– Аз. – отговаря редника.
– Колко струват? – пита старшината
– Два лева семката.
– Я бе, момче, я дай една – и подал два лева.
Редника вади една семка от ябълка и му я подава. Сдъвкал я старшината, примляскал – горчиво:
– Е, че аз два лева щях да си купя две кила ябълки със семките.
– Ето виждаш ли – казал редникът, взе да дава резултат!

loading...
Войници

Жена се забавлява с войник

 

Жена се забавлява с войник. Пристига съпругът. Войникът се скрива на балкона. Стои там час-два, става му студено, и както е по униформа, влиза обратно в стаята. Съпругът крясва:
– Какво правите тук?!
– Моля запазете спокойствие. Имаше учение, и аз скочих с парашут, но понеже нямам опит, паднах на вашия балкон.
Жената се преструва на изненадана:
– Но как така?!
– Успокой се,мила! – казва съпругът – вчера у Петрови трима геолози търсеха нефт в банята.

Войници

Един войник получава писмо от любимата си

 

Един войник получава писмо от любимата си:
– Срещнах друг! Моля те, върни ми снимката!
Тъжно-тъжно, войникът събрал всички ненужни снимки от взвода и ѝ ги праща с бележка:
– Скъпа, съжалявам, но не мога да си спомня на коя от тия снимки си. Моля те, вземи си своята и ми прати останалите обратно!

Войници

Американски шпионин минал през България

 

Американски шпионин минал през България.
След това докладва на ЦРУ:
– Нови сведения за БНА… 
Имат граничари – смели! 
Матроси – мощни! 
Десантчици – обучени! 
Но имат един специален батальон – Трудоваци – Зверове!
Дори оръжие не им дават…

Войници

КАЗАРМА

 

КАЗАРМА
Шест години по-късно: Завърших гимназия и се дипломирах, родителите ми не ме ипуснаха от поглед през този период…много са загрижени Smile Само дето всеки ден ме водеха по психиатри и тая година човека ми каза, че имам напредък и съм щял да се оправя… от какво обаче аз така и не знам?!?. Тая година влязох в казармата, майка ми, баща ми и сестра ми са се панирали. „Спокойно де хора само в казармата влизам, нищо няма да ми стане“.
ден 1: Строиха ни на плаца. Командира говори, говори, говори, говори та се задиня. Половината от нещата които каза не ги разбрах другата половина нямаха смисъл. Но човека реши да завършим първия ден съм един „малък“ крос… 20 км той нарича малък!!!! Вчерта бях плувнал в пот от горе до долу, а краката ми бяха заврели в тея кубинки, а чорапите ми бяха мокри. Успях само тях да смъкна и автомата след което съм заспал.
ден 2: БОЛИИИИ МЕ ВИЧКО!!! Опитах се да кажа на командира, а оня ми отпери един шамар и ме накара да пробягам 10км при това в най-голямата жега. Цял следобед лежах като заклан на леглото, не можех да мръдна. Един от войниците ме съжали и ми помогна да си смъкна поне кубинките. Оня направи физиономия все едно са му топнали главата в бидон с осем месечно зеле… горкия сигурно е видял колко са ми подути краката и му е станало лошо.
ден 3: Едвам се движа, а командира ме е натоварил със зимната екипировка и само мен при това в най-голяма жега. От мене струи пот като водопад и все едно джапам в гьол. Късно следобеда като си събух кубикните от тях изтече поне 300 мил. „вода“. Момчетата около мен отвориха прозорците като мърмореха нещо.
ден 4: Не знам къде съм, но при всеки опит да мръдна усещам пронизваща болка през цялото тяло. Към 9:00 дойде командира и се развика нещо, но аз не чувам щото ми бръмчи главата. След 5 мин дойдоха 2 яки момчета и ме понесоха на някъде. Зарадвах се най-сетне ще ме заведат в лекарското отделение… Лекарско ли?!? ТОВА Е КАРЦЕРА.
ден 5: Нищо особено навънка е поне 30 градуса, а тука към 40 и не мога да се съблека даже, че е тясно. Тоя дето ми донесе храната каза, че съм изпуснал голямата баня… да му и *** в банята аз не мога да дишам, а той за баня ми говори.
ден 6-10: Умирам от жега и се потя като пор.
ден 11: Пуснаха ме от карцера и едвам ходя. Пак съм изпуснал голямата баня – дявол го взел. Командира ме прати да мия тоалетните…то не се диша там. По едно време щях да загубя съзнание и се препънах в една от кофите с мръсна вода която заля краката ми, добре че кубунките не пропускат.
ден 12: Сутринта в 5 всички бяха станали и се оплакваха от някаква миризма. Да им имам проблемите аз ще поспя още малко.
ден 13: Мина инспекция в стаята. Ония ми ти командири се разкрещяха, че стаята воняла и ни пратиха всички от тука да направим по 100 лицеви опори след което да потичаме 20тина км, някой от войниците ме гледат на кръв… какво съм им направил?!?
ден 14: Ще ходим на полево обучение, а навън вали да се къса. Цял ден марширувахме из едно кално поле. Кубинките от черни станаха глинесто-кафяви. Утре е ден за баня.
ден 15: Баняяяяя… влязох вътре доволен, че най-сетне ще си взема душ. Тамън си събух кубинките и всички които бяха в стаята изпопадаха по земята в безсъзнание. Е дявол ги взел и командирите, ся ли намериха да правят учение с газ. Фанах дрехите и кубинките и изхвърчах от банята. Няма да се натровя заради единия душ я.
ден 16: Стаята е на 1/3 празна. Всички са мед сектора. Еми така е като командира върши глупости, ей ся само да дойде ще му кажа аз какво мисля.
ден 17: Е казах му и пак съм в карцера и вънка пак 30 градуса пот, пот, пот. Пак ще изтърва банята Sad
ден 18-22: Скука, пот и броене на мухи които чудно, защо като влетят умират моментално. Ще си ги събера за риба.
ден 23: Пуснаха ме от карцера. Отидох до стаята да се излегна малко, че съм се схванал… Я леглото ми е преместено единия край на стаята. Това пък защо… никой нищо не казва.
ден 24: Абе тия хора не са в ред. Цяла нощ кашляха и хрипаха ми като не са добре да идат в медицинското. Ето и аз съм с хрема и ми за запушен носът ама си капя капки и не преча.
ден 25: Странно в банята няма никой, е още по-добре за мен… Абе къде са ми чистите чорапи, на кой са му притрябвали дявол го взел. Нищо ще си нося тия… малко понамирисват като ги доближа до носа ама стават.
ден 26: Ще ни показват как се кара танк, че поне да знаем. Едвам се набутах аз и още един, и шофьора в танка. На излизане си заклещих кракът и ми се изхлузи кубинката с чорапа. Като излязох викнах да ми я хвърлят, че навън е кално… не получих отговор. Командира на ротата надникна вътре и май нещо се изпусна и падна вътре. Надникнах гледам командира хрипа, замери ме с кубинката… добре де какво съм му направил сега?
ден 27: Имаме заместващ командир. Командира ни си взел седмица в санаториум.
ден 28: Свободен ден… вечерта избягахме от подлението и отидохме на дискотека. Танци, танци… мен ме заболяха краката и реших да си махна кубинките, че да се охладят. Тамън започнах да се отпускам, когато се включи противопожарната аларма. Огледах се хората около мен изпопадали на земята, а другите се щурат като ненормални. Хванах кубинките в двете ръце и бегом към поделението. Минах напряко през градинката на с цветята на командира.
ден 29: Замесника ни смъмри, че ни нямало и ни прати да тичаме 15 км. Като минах покрай градинката на командира видях, че е повяхнала цялата. Е как може такова отношение с цветята.
ден 30: С друго поделение ще разиграем военен конфликт. По едно време плениха част от нас и почнаха да ни рапзитват и заплашваха, че ще ни измъчват ако не кажем къде е „щаба“ ни. Почнаха един по един да гъделичкат краката с перо, но тия от мойта рота много издръжливи се оказаха. Дойде и моя ред. Събуха ми кубинките след което всичко утихна… погледнах гледам всички изпопадали по земята. Така ни намери замесник командира.
ден 31: Мда тоя карцер почна да ми става уютен.
ден 32: Преместиха ни от карцера в килия, че им трябвал за нещо. Много тясно тука 5 души в килия метър на два. Краката ме заболяха да стоя прав, а тия кубинки убиват – свалям ги. Тия около мен започнаха да агонизират… явно не им понася затворените пространства.
ден 33: Всички са в медицинския сектор. В спалното помещение съм аз и още 5 момчета. През нощта усетих някакво раздвижване, но не се обърнах, че ме се спеше много.
ден 34: Ей какво по дяволите ми прави леглото в коридора. Командира се върна и ме завари така. Развика се и ме прати да беля картофи в кухнята. Към обяд готвачите почнаха да душат наоколо. Някой каза, че май има умрял плъх. Вечерта на всички им се виеше свят и се задушаваха. Аз нищо не усещам, явно са опитали от собствената си манджа. Пада им се.
ден 35: Днеска ще ни учат да използваме противогаз. Заведоха ни на майната си насред някакво поле. Влязохме в някаква барака сложихме си противогазите и почнахме да чакаме. Чакахме, чакахме… някой си свалиха противогазите щото им омръзна. Мен ме боляха краката от ходене и помолих един да ми помогне да си събуя кубинките. Всички изтръпнаха и набързо си сложиха противогазите. Все пак човека ми помогна да ги махна. Точно тогава двама припаднаха. Еее явно са пуснали най-сетне газа. Като излязахме, командира каза, че не е наред газовата система и учението се отлага. Всички се спогледаха.
ден 36: Ще спим на палатки, че да не се връщаме в поделението, че е дълче. Б@си никой не ме иска в палатката си. Е ще си къртя отвънка. Подложих си на кубинките и заслах с чорапите.
ден 37 сутринта: Лошо ми е и повръщам. Командира изпрати адютанта си да ме види как съм. Той отвори спалния чувал и припадна. Боже толкова ли съм зле?
ден 38: …….
ден 39: …….
ден 40: Събудих се сам в бяла стая. Тоя път не бях завързан, но на столя седяха ония в бялото пак с противогази. Местят ме в отдел за изследване на бойни газове.
To be continued…
ден 41: Карат ме с военен конвой до новото поделение. В камиона с мен се качиха двама. Казаха, че са ми охрана. Докато пътувахме видях, че по стената лази една огромна черна хлебарка и понеже ме е гнус да я мачкам с ръка си свалих кубинката и я размазах. Ония двамата се опитаха да ми кажат нещо обаче в следващия момент припаднаха… б@си гнусливите хора.
ден 42: Ехааа много хубава стаичка са ми дали даже има цветенца във вазата. Не може да се сравни това легло с пружината в старото поделение. Събувам се и лягам да спя.
ден 43: Събуди ме някакъв трясък. Огледах се и първото което видях е, че цветята бяха се смарангясали до неузнаваемост. Погледнах към вратата и видях камериерката (ехаа имам и такава) на пода… горката сигурно не и е понесло от гледка на повехнали цветя. Около нея разсипана закуската… язък *яко псуване*.
ден 44: Вратата е заключена и не мога да изляза, а прозорците са запечатани – абе къде съм попаднал? Ритах вратата докато не ми се разпаднаха кубинките… българско качество. Най-сетне някой отвори вратата. По пагоните видях, че е полковник. Пристъпи…

Войници

Млад селски левент заминава в казармата

 

Млад селски левент заминава в казармата. Годеницата му увиснала на врата, прегръдки, целувки, два реда сълзи, ред сополи…
Гледат отстрани бабичките и обсъждат:
– Гицке… Дали ваш’та Марийка ш’ го дочака, кък мислиш?
– Ам, ба… Тя от работа не го дочакваше всеки път…