Музика

Седи си един композитор вкъщи

 

Седи си един композитор вкъщи. Умен, интелигентен и симпатичен, за да не кажа красив, защото за мъж определението „красив “ е малко не на място. Със свободна професия, обичащ да се възприема за свободен и независим човек , та даже в стремежа си да е такъв постепенно започнал да зависи от необходимостта да е свободен но както и да е..Работа няма. Пари няма. И за да е актуален и да се мота из кафенетата на жълтите павета вече се бил овъртял в разни бързи кредити и бавни заеми от завистливи колеги. Криза…
И изведнъж телефонът му звъни. Обажда му се един уж приятел режисьор, ама то в бизнеса приятели няма. Има зависници, има използвачи, които искат да те врътнат, има конкуренти и всеки иска да пипне мръвката от бюджета или някоя субсидийка и да я захапе ,доколкото я има все още :
— Трябва ми тема за финалните надписи на филма. Ще праснеш ли нещо простичко? Премиерата ми е след две седмици, помогни ми, че съм на зор!
Нашето композиторче го знае този що за режисьор е. Безцеремонен, нагъл тиквеник, който безпардонно се отнася с всички около него. От статисти , артисти и сценични работници до журналисти, архитекти , автори и всякакви други хора на изкуството ,само и само да му се получи филма. Абсолютен дебелоок простак ,който с връзки назначил де що роднини и приятели има на разни длъжности в администрацията на кино центъра. Какво да се прави: Докато умните се наумуват, тъпите се размножават и ги назначават в администрацията. Дебелак ама все пак плаща навреме някакви пари , а е криза …
— Нямаш грижа! Кажи ми само за какво е филма, да не се изложа с музикалната тема?
— В него изобщо няма музика! Темата ми трябва само за титрите. Представи си: от едно дърво се отронва лист и с бавен зиг-заг пада , а в момента, в който стига до земята започват твоята тема и надписите.
— ОК. След седмица ще съм готов!
И гладният композитор получил малък аванс. Похвалил се тук там за да му завидят ,че има ангажимент в предстоящия филм, понапушил се , понапил се и сътворил неимоверно красива, дивна музика — направо за „Оскар“. Пратил я на режисьора.
Той му благодарил и го поканил на премиерата…
Отива композиторът — залата празна. Само на балкона седят възрастна двойка — и двамата гонещи стоте години. Женицата , облечена в червено, за да не прилича на немощна бабичка , била положила неимоверни усилия в гримирането , боядисването и въобще в реставрацията и постигнала определен но все пак недостатъчен ефект.
Ясно, мисли си композиторът, драмата вече не е на почит, само възрастните ги интересува.
Седнал, светлините изгаснали и започнало…
На една прекрасна поляна с едно поизсъхнало дърво в средата пасат овце около които се мота млад чобанин. Изведнъж се появяват три туристки и след два три погледа започва яко ч’кане. След това идва нова двойка, разменят се… После – черен бежанец, един полицай със скъсани кубинки, търсещ бежанеца, човек в неравностойно положение, един с един крак, сакат с една ръка, Завихря се дива и невиждана оргия, която ти става неудобно да гледаш. Бежанеца поради културата си подхваща една овца, после втора и т.н — екранът вече не ги побира!
След това притичало и едно кученце!!! Първо оправило всички, след това всички оправили него и не станало явно това кученце ли е или кучка….
И тук камерата показва в едър план сухото дърво, листото се откъсва и с бавен зигзаг започва да пада. Разбираш, че всяка надежда за промяна и нормален живот си отива заедно с есента. Зазвучава неземна, дивна музика и започват надписите.
Светват лампите…
Композиторът седи в шок, червен като домат от срам.
Мисли си „Мамка му и режисьор, как ми услужи! Какво ли ще си помислят хората от гилдията сега за мен!“ Става от мястото си и с тази мисъл тръгва към изхода, но забелязва, че възрастната двойка седи в прединфарктно състояние, и го гледа…
А той не се сеща да им каже нищо друго освен:
– Музиката е моя!
А те, продължавайки да гледат със стъклени очи празния екран, му отговарят:
– А кученцето е наше…

Previous Post Next Post

Баце, прочети тия вицове